Имам две прекрасни момчета – Ангел и Кристиан. Известно време смятах, че това ми е достатъчно, но когато Ангел стана на 8 ½, а Кристиан на 5 години, се върнах към ученическата си мечта. Преди да се оженя, се надявах да създам семейство с три деца. Много ми се искаше домът ми да е пълен с детски смях. Поговорих със съпруга ми и той се съгласи с мен, че е време за трето дете. Забременях веднага. Когато направих теста за бременност, приятелките ми бяха до мен. Всички чакаха с нетърпение какво ще им кажа, щом изляза от банята. Когато потвърдих, че ще ставам майка, синовете ми много се зарадваха. Постоянно ме питаха как съм, добре ли се чувствам, грижеха се за мен. По-големият не ми даваше да нося торбите с покупките от магазина, когато се прибирахме вкъщи, или да вдигам тежко. Всяка вечер говорехме за бебето: колко е голямо, какво си има, момиче ли е или момче. Синовете ни много искаха сестричка. Всички бяхме много щастливи, но... Винаги има по едно “Но!” Бях в 11-ата гестационна седмица (г.с.), когато направих спонтанен аборт. Това беше удар за цялото семейство, защото всички чакаха бебето с нетърпение и голяма обич. Най-разочаровани като че ли бяха децата. Ангел постоянно ме питаше защо се е случило, да не би да съм се преуморила, каква е причината да загубим така желаното от нас бебе. Беше много тъжно. В семейството, в което преди царяха радост и хармония, сега се появиха напрежение и смут. Лекарите ми казаха, че през следващите 6 месеца не трябва да забременявам отново.


Съпругът ми ме успокояваше – ако Господ реши, че трябва да имаме бебе, то само ще дойде. Следващия месец, въпреки препоръките на специалистите, бях бременна (този път съвсем случайно). Знаех, че трябва да се пазя, защото имаше опасност отново да направя спонтанен аборт. Точно в гестационните седмици, когато загубих бебето, имах сериозни проблеми в работата, но за наше щастие неприятностите се разминаха – и в личен, и в служебен план. Бременността ми вървеше добре.

Семейството ми отново се сплоти, както преди, и радостта се върна. Имаше притеснения, но имаше и много радости и трепетни вълнения. Когато започна да ми личи, някои познати ме питаха защо пък ми е трето дете и без това животът е толкова тежък, други пък истински ми се радваха.
Така дните минаваха. Радвах се на грижи от страна на синовете и съпруга ми. Бях щастлива бременна. Наближаваше датата на термина. Беше определена за 16 октомври. Но Големият ден дойде и отмина, а бебето изобщо не се обаждаше. Все едно му беше добре вътре и не искаше да се показва на външния свят. Така стана и на следващия и на по-следващия ден... На 21-ви сутринта занесох торта за 6-ия рожден ден на Кристиан в детската градина. Изведнъж усетих, че това ще е Денят!

Отидох на работа и свърших набързо задълженията си. Прибрах се. Багажът ми за болницата беше готов още от 7-ия месец. Бях родила две деца и знаех, че трябва да съм подготвена предварително. Взех всичко необходимо и тръгнах. В болницата, докато попълвах документите, казах, че това е третото ми желано дете, а акушерките ме попитаха от кой брак ми е... Жалко е, че българинът си е наложил ограничения за броя на децата по различни причини, и то най-често финансови.
Докато вкъщи празнуваха 6-ия рожден ден на малкия батко, на бял свят се появи Лилия – едно красиво създание с много коса (направи ми впечатление, защото синовете ми нямаха никаква коса). Всички бяхме много радостни и доволни от развитието на събитията. Аз за трети път изпитах това, което само една майка може да изпита в момента, когато изплаче детето й.
Сега Лилия вече е голяма, синовете ми растат, а ние със съпруга ми сме може би най-щастливите родители на света.
Надявам се всички семейства да имат възможността да усетят радостта от това домът им да се оглася от детски смях.