Решението да имаме бебе дойде някак спонтанно. Бъдещият ми съпруг Владислав се оказа по-нетърпелив и от мен. Купихме тест за бременност и не се наложи да чакаме дълго, докато се появят двете чертички. Чувствах се отлично… Очаквах да ме споходят симптомите на бременността – да ми се гади, да повръщам, да имам вълчи глад… Учудващо всичко беше както преди.


Междувременно събитията се завъртяха като на виенско колело. Направихме сватба – песни, танци до зори… Дойде ред и на сватбеното пътешествие. Съпругът ми беше решил да отидем в Барбадос. Карибите са страхотно място за почивка. Обадих се на гинеколога ми, за да се консултирам дали това няма да навреди на бебето. Той ми препоръча да пропусна пътуването, но нещата вече бяха подредени. Реших да се доверя на интуицията си, която никога не ме е подвеждала и която ми подсказваше, че всичко ще бъде добре. Така и стана – отлично понесох пътуването. Почивката беше като малко бижу – разходки по плажа още преди да изгрее слънцето, екскурзии из острова, посещение на столицата… Върнахме се отпочинали и доволни.

Рутинното ежедневие отново ни завъртя. С колеги от офиса решихме да направим кратко пътуване до Аман. Бях в четвъртия месец. Не можех да повярвам, че съм такава късметлийка и че всичко протича без проблеми. Мисля, че заслугата беше на моя прекрасен съпруг, който през цялото време ме подкрепяше и беше неотлъчно до мен. Речено – сторено. И ето ни в Аман. Решихме да посетим един от най-известните старинни храмове там. Пейзажът беше пустинен – оскъдна растителност, вятърни електроцентрали и тук-там някое оазисче. Към обяд пристигнахме в долината на Мойсей. След час стигнахме до храма. Гледката беше невероятна, дъхът спираше от възхищение. От жегата се бях подула, но се държах. Усещах как устата ми се пълни с прах и пушилка. Салатата, която бях хапнала на обяд, неусетно тръгна от стомаха ми обратно. Повърнах за първи и последен път.
Отново у дома… гоним задачи, изпити, срещи. Лятото дойде, нашите приятели тръгнаха към морето. Коремчето ми беше добре подчертано, но освен че стъпалата ми се подуваха от жегата, нямах други симптоми на бременност. Взех отпуск, съпругът ми нямаше вече изпити. Решихме, че можем да отскочим до един приятел в Италия на гости. С малко багаж – ето ни на летището в Рим. Оттам тръгнахме с кола към Неапол. Разхождахме се непрекъснато, дори се качихме на корабче. Бяхме очаровани от невероятната красота. След това поехме към Рим – нали всички пътища водят натам. Правех компания на съпруга ми само първия ден, след това предпочетох да остана в хладната хотелска стая и да си спестя юлските жеги. Сега най-важното беше да сме добре с бебчо, който растеше в мен. Вече ми бяха казали, че ще е момиче. Коремът ми беше остър и стърчеше и старите хора ми казваха, че ще се радвам на син. Вътрешно в себе си бях убедена обаче, че ще родя момиче. С таткото бяхме единодушни за името и без колебание се спряхме на Александра.

Дойде краят и на това пътуване. Мислех си, че бебето измина доста километри и до края на бременността ще си остана на спокойствие в София. Но не било писано. Изпратиха ме на курс в Рим, а вече бях в седмия месец. След като се прибрах в София, започнах подготовката за голямото събитие. Понеже се чувствах добре останах на работа до последно. Определих си час за преглед, защото трябваше да решим кога ще вляза в болница. Поради високия ми диоптър беше предвидено да родя чрез секцио. Щом ме видя на ехографския апарат, доцент Чернев отсече: “Бебето е готово, влизай в болница, няма какво да чакаме повече”. Терминът ми беше след две седмици, но след като лекарят така прецени, реших, че няма нищо лошо да го родя по-рано. И така рано сутринта след няколко дни лежах на операционната маса. Съпругът ми беше в съседната стая и чакаше. Преди да ми сложат упойка, искаха да ми махнат очилата, но аз бях против: “Как ще видя бебето без очила!” Операцията започна. По едно време чух: “Господи, пъпната връв се е оплела около врата на бебето. Добре, че беше със секцио…”
След малко ми подадоха малка ревяща червена топка – моето бебе пътешественик. Най-накрая дойде финалът на това 9-месечно пътуване до така желаната рожба.
Емоцията да дариш живот, е уникална. Пожелавам на всяка жена да я изживее поне веднъж…