Не беше минал и месец след последния ми мензес, а вече знаех, че ще ставам майка. Все още не бях направила тест за бременност, който да потвърди моето предчувствие. Реших все пак да не се доверявам напълно на вътрешния си глас. Първият тест беше отрицателен. Не повярвах, защото чувствах промяна в себе си. Съпругът ми ме посъветва да изчакам десетина дни и пак да проверя. Търпението ми се възнагради. Вторият тест вече беше положителен. О, Господи, ще ставаме родители! И двамата бяхме много щастливи.


След няколко дни отидох на гинекологичен преглед. Бебето ми беше съвсем малко. Всичко беше наред. Не можех да си обясня как ехографският апарат долови този твърде мъничък нов живот. И така малкото човече вече растеше в мен. На следващия преглед то беше цели 3 см.

В 4-ия месец гинекологът ми каза, че ще имаме момиченце. Когато споделих това със съпруга ми, той попита: “Но нали още е рано, как докторът е видял пола? Нали не е много сигурно първия път, когато те гледат на ехограф?” Въпросът му беше интересен, въпреки че за него нямаше значение дали очаквахме момиче, или момче. При следващия преглед попитах отново за пола на бебето. Гинекологът ми отговори: “Каквото съм казал, това ще е. Бебето няма да си смени пола до края на 9-ия месец.” С нетърпение очаквахме края на бременността.
Последните два месеца коремът много ми тежеше. Не можех да спя, лесно се изморявах и трудно се обувах. Обикалях бебешките магазини, четях “9 месеца” и разни книги за бременността, редовно се ровех из интернет и търсех информация за бременността и майчинството. Съпругът ми е суеверен и предварително не купихме нищо за детето. Затова направихме списък на необходимото и отидохме с майка ми на детската стокова борса.

Терминът ми беше определен за 11 май. Но 18 дни преди термина през нощта околоплодните ми води изтекоха. Уплаших се, че вероятно моментът е дошъл. Страхувах се от раждането, тъй като не бях ходила на курс за бъдещи родители и имах информация само от приятелки и познати. Техните разкази ми се струваха ужасни. Затова си позволявам да дам един съвет на бъдещите майки: “Посещавайте курс за бременни, за да сте спокойни и да имате достатъчно информация.”
Разбрах, че раждането започва и се обадих на лекаря. Каза ми да тръгвам към болницата, а той щял да дойде сутринта. Не трябвало да се притеснявам, защото едва ли ще родя дотогава. Час по-късно вече бях в болницата. Подготвиха ме за раждането. Отношението на персонала беше доста грубо. Наистина хората около мен вършеха рутинните си задължения, но явно забравяха, че за всяка жена раждането е свещен миг в живота й. Малко по-късно вече бях в предродилната зала. Имах силни болки и не сдържах емоциите си. Акушерката беше доста мила, въпреки че в началото със суров тон ми каза: “Момиче, нещо си сбъркала. Не е възможно терминът ти да е 11 май. Днес е 23 април. Дотогава има 18 дни.” Нищо не бях сбъркала, понеже бременността ми беше планирана и следях всички дати много стриктно. Стисках ръката на акушерката, постоянно говорех с нея по време на контракциите. Така времето минаваше по-бързо и болките не се усещаха. При един от моите писъци влезе дежурната лекарка. С полуотворени очи и сърдито тя ми каза: “Какво става тук? Защо викаш? Я по-спокойно, че ще събудиш всички.” Прочетох името й на баджа и се успокоих. Бях чувала, че е добър специалист. Докторът, който исках да води раждането, дойде твърде късно.
Включиха ми система. Акушерката ми каза, че след час–час и половина ще родя. Но когато след 15 мин почувствах между краката си главичката на бебето, никой не ми повярва. След още 5 мин вече тичах боса към родилната зала, имайки чувството, че ще родя в движение. Бързо легнах, хванах се здраво за дръжките и след два последователни напъна моето слънчице дойде на бял свят. Благодаря на Бог, че беше с мен в този момент и че ни дари със здрава, красива и слънчева дъщеричка, която кръстихме Емили.
А към всички лекари и акушерки ще се обърна с думите: “Бъдете по-лъчезарни и мили с бъдещите майки, защото за тях раждането е свят момент!”