С Радостин живеем заедно вече седем години. След всяка изминала година си казвахме, че на следващата ще се оженим. Искахме това да стане на 26 септември – нашата специална дата, денят, в който се запознахме. Миналата година 26 септември беше в събота и решихме тогава да е сватбата ни. Отдавна бяхме избрали кумове – наши приятели и сватовници. Те ни запознаха. В началото на годината се нанесохме и в нов дом. Бяхме самостоятелни и постепенно градяхме семейното си гнездо. С вълнение подреждахме вещите в новата къща. Така дните минаваха и в средата на юни имах предчувствието, че съм бременна, но не се осмелих да си направя тест. Изчаках още няколко седмици. Една вечер споделих съмнението си с Радостин и той веднага купи тест за бременност. Докато го чаках да се върне, стомахът ми се беше свил на топка. Щом го чух, че се прибира, грабнах теста от ръцете му и хукнах към банята. Времето до появяването на съдбовните две чертички ми се стори цяла вечност. Когато ги видях, бях на седмото небе от щастие. И аз, и Радостин сякаш онемяхме от радост. Разбрах, че ще ставам майка точно на 25-ия си рожден ден. Това беше най-хубавият подарък, който съм получавала. Мисълта, че в мен расте малко и беззащитно същество събуди много различни чувства. Плахо си задавах въпрос след въпрос. Дали всичко ще е наред? Дали ще се справя? Дали ще съм добра майка? Бъдещият татко, както винаги, ми даваше кураж. Цялата нощ не можах да заспя от възбуда. Обзе ме за миг чувство на несигурност, но се замислих и си казах, че трябва да съм силна и смела. На другия ден си записах час при акушер-гинеколог и нямах търпение да дойде денят, в който ще мога да видя нашето мъниче, макар и на ехографския апарат.


Когато отидох на първия преглед и видях на ехографа малкото ни съкровище, изпитах неописуема радост. Това беше първата среща с моето дете. Докато се прибера у дома, прегръщах снимката, която ми даде лекарката.

С бъдещия татко знаехме, че ще се справим въпреки финансовите проблеми и кризата. Мисълта, че ще имаме дете ни даваше сили. Аз продължих да ходя на работа, макар че през първите месеци се чувствах уморена и много ми се спеше.
Скоро разбрахме и пола на малкото човече – очаквахме момче! Радостин беше много горд от тази новина, а аз не бях изненадана, защото имах предчувствие още от началото на бременността. От силните ритници знаех, че ще имаме футболист.

Неусетно дойде и денят на сватбата. Всичко мина както си го бяхме представяли. Коремът не ми попречи да се забавлявам. Веднага след това започнахме подготовката на стаята на бъдещия член на нашето семейство.
Към края на бременността коремчето ми доста порасна и вече не можех дори да се обувам сама. Съпругът ми обаче беше толкова грижовен, че ми помагаше за всичко. След новогодишните празници излязох в отпуск и постоянно мислех за предстоящото раждане. Обзе ме страх от неизвестното, от родилните болки...
Месец преди термина съставих списък с необходимите неща за посрещането на нашето бебче. Датата наближаваше и вълнението ми растеше. Една сутрин получих леко кървене и веднага се обадих на лекаря си. Той ме посъветва да отида в болницата за преглед. Тревогите бяха напразни, всичко беше наред. На следващия ден към полунощ започнаха силни болки и очакваните контракции. Два часа по-късно със съпруга ми отново бяхме пред приемния кабинет. Прегледът показа, че сърдечните тонове на бебето затихват и трябва да се действа бързо. Дежурният лекар предизвика раждането и сутринта се роди малкият Никола (3.350 кг и 51 см). Акушерката сложи и на мен, и на него гривничка с номер 331. Когато видях сина си за първи път, заплаках от щастие. Вече бях майка! Два часа по-късно показаха Никола на баща му.
Първите три месеца преминаха като сън. Никола беше много послушно бебе – почти не плачеше, спеше и хапваше редовно, обичаше да се разхожда навън. Той вече е на шест месеца и всеки ден ни радва. Все още е много кротък и послушен. Надявам се да е такъв и в бъдеще. Няма нищо по-ценно от това да си родител.

Мама Велислава