Три месеца работих в Кипър с надеждата да изкарам някой лев и да осигуря по-добър живот на семейството си. Със съпруга ми бяхме разделени през това време, защото за съжаление не можах да му намеря работа там. Не можах да издържа на живота в чужбина, а и ми беше мъчно за родината. Съвсем скоро след като се прибрах в България, разбрах, че съм бременна. Бях на седмото небе от щастие. Това беше голямата ми мечта, бебето беше желано и планирано.


Неприятностите започнаха няколко дни след важната новина. Загубих парите, изкарани с толкова много труд, по доста нелеп начин. Ядосах се, притесних се, животът ми се стори черен.

Първоначално дадох воля на емоциите си, но после осъзнах, че бебето е над всичко. Трябваше да се стегна. Махнах с ръка и реших да оставя неприятностите и да започна нов живот. Вече не се страхувах от бъдещето и вярвах, че може да се справя. Зараждащото се в мен дете ми даде нови сили.
Съпругът ми Тихомир оказваше непрекъсната подкрепа и дори в моменти, в които ми се струваше, че силите ми ме напускат.

За щастие и двамата с него си намерихме работа, а и разчитахме на помощ от родителите му, които нито за миг не ни изоставиха. Съдбата обаче беше решила да ни донесе още неприятности. Моят свекър се разболя много тежко. Той беше опора на цялото семейство. Светът се срути около мен, когато лекарите му поставиха най-тежката диагноза. Не можех да повярвам, че това се случва именно на нас и че състоянието му няма да се подобри скоро. Моите родители живеят извън България и свекърът и свекървата ми бяха най-близките хора в този момент.
У дома всички ме изолираха в стремежа си да ме предпазят от тежкото ежедневие. Но това допълнително ме натоварваше и страдах. Знаех, че те го правят за мое добро и че трябва да съм спокойна за бебето, но мъката ми беше равна на тяхната. Често изливах болката и напрежението, плачейки под душа, скрита от очите на другите. Не исках да знаят колко ми тежи, че освен за свекър ми се притесняват и за мен. Често в края на работния ден се молех на моето бебе да се вкопчи здраво в мен, както аз се бях вкопчила в Надеждата, че нещата ще се оправят. Страхувах се всички тези неприятни емоции да не ми навредят и се стремях да се предпазвам. Сега си давам сметка, че ако не беше То, нямаше да издържа психически, защото съм много чувствителен и раним човек. Съпругът ми се разкъсваше, не знам откъде вземаше сила, за да се грижи едновременно за угасващия и за зараждащия се живот. Нито за миг не се отдели от мен. Благодарна съм му за успокоителните думи – балсам за моите страхове, за топлите ръце – единствени способни да усмирят лудуващото в мен същество, за неописуемото щастие в очите му при вида на нашето момченце, надничащо от екрана на ехографския апарат, за непреклонната му вяра, че всичко ще бъде наред!
Бременността не ми донесе много физически неразположения. Моето бебе ми ги спести, но преживях хиляди емоционални травми и неприятности. А за съжаление и те оказват негативно влияние върху нероденото, както болките и повръщането. Съжалявах, че Бог ме изправи пред такива трудности и не можах да износя бебето в спокойна и ведра обстановка. Затова и то беше толкова неспокойно и непрекъснато се бунтуваше в корема ми. Само силните ръце на бъдещия татко успяваха да го успокоят. Така минаха 9-те месеца и дойде време да раждам…

Бебе: Станислав Павлов, на 5 месеца
Баща: Тихомир Павлов, 28 год., административен ръководител