Със съпруга ми се запознахме преди 6 години, а вече 2 години сме семейство. Веднага след сватбата решихме да си направим детe, защото и двамата се разбираме прекрасно с малчуганите, но все не се получаваше. Около мен имаше много бременни или пък жени, които вече имаха деца. Това ме измъчваше и постоянно плачех, бях отчаяна. Всяка вечер се молех на Бог да ме дари с рожба. През август миналата година се канехме да заминем на море, а аз се притеснявах, че тъкмо тогава мензесът ми трябва да дойде и няма да мога да се насладя на почивката, защото ще се чувствам некомфортно. Така дойде денят, в който трябваше да заминем, а все още нищо не се случваше с мен. Купих си тест за бременност и направо не можех да повярвам на очите си. Появи се и втора черта – съвсем бледа, но я имаше. Веднага изтичах при мъжа ми, накарах го да седне удобно и му подадох теста. Той дълго се взираше в него и накрая попита: “Това втора черта ли е?” отвърнах: “Да!”. Той скочи, прегърна ме и заяви, че е най-щастливият човек на света.


Заминахме на морето. За съжаление на мен ми се гадеше от миризмата на риба и се наложи да оставам през повечето време в квартирата. Но това беше малка цена за щастието, което изпитвах. Неразположението продължи до 3-ия месец. Неприятностите обаче не свършиха. Започна да ми тече кръв от носа и венците, нямах никакъв апетит, но въпреки това бебето растеше голямо и беше много добре. Всеки път чаках с огромно нетърпение прегледите на ехографския апарат, за да зърна малкото човече. В края на четвъртия месец за първи път усетих нежните движения на бебчето, които ме изпълниха с неимоверна радост. От ден на ден ритниците ставаха все по-силни, но винаги когато съпругът ми искаше да ги усети и слагаше ръка на корема ми, мъничето се усмиряваше, а той страшно се ядосваше на това.

Месец по-късно при поредния преглед се установи, че ще имаме момиченце. Представях си как ще се разхождаме, като порасне, как ще я обличам в малки сладки роклички. Започнах да купувам дрешки – всички в розово, за да съм напълно готова за идването на малкото човече. Исках всичко да е перфектно.
Към края на бременността започнаха да ме мъчат киселини, но и това не намали радостта ми. Спях почти седнала. Продължавах да рисувам картини в съзнанието си – една малка госпожица с дълга къдрава коса. През последния месец бебето непрекъснато хълцаше, това страшно ме забавляваше, но едва ли на него му беше толкова приятно.

Лекарката ми каза, че малката госпожица ще дойде на термина, но повече от седмица преди определения ден водите ми изтекоха. Изчаках още два часа след това и събудих бъдещия татко. Той отвори очи и попита дали не се шегувам. Отвърнах му, че всичко е истина и отидох в банята. Когато излязох, той вече се беше облякъл и ме чакаше на вратата. Беше много нервен, а аз – безкрайно спокойна. Уверявах го, че всичко е наред и няма защо да бързаме, а той все повтаряше, че ще закъснеем. Обадих се на майка ми да дойде, защото в този момент му нямах никакво доверие. Така 3 часа след като водите ми изтекоха, тръгнахме към Стара Загора.
Приеха ме в болницата, прегледаха ме и казаха, че имам 2 см разкритие и трябва доста да почакам, докато раждането започне. Към 9 ч. сутринта ме включиха на системи, защото разкритието никак не напредваше. Добре че около мен непрекъснато имаше стажантки, които ми правеха компания. Между контракциите си разказвахме вицове. Сега се чудя как в този момент съм могла да запазя чувството си за хумор. Така часове по-късно акушерката ми каза, че разкритието ми вече е пълно, но бебето все още не може да излезе. Уплаших се да не би пъпната връв да пречи на детето, но сърдечните му тонове бяха добри.
Преместиха ме в родилната зала и така малко по-късно се роди моята малка Памела. Беше прекрасна – с дълга черна коса и сиви очи. Още щом я видях, разбрах, че прилича на таткото. Пами тежеше 3.600 кг и беше дълга 52 см. Всички се чудеха къде я бях скрила, защото съм много ниска и имах малко коремче. Съобщих на таткото и той беше на седмото небе от щастие. Бабите също силно се развълнуваха. Сестра ми се разплака по телефона. Настаниха ме в стая с четири други майки, с които за няколко дни станахме добри приятелки. Помагахме си една на друга, дежурехме на смени. Не можех да накарам Памела да засуче. Когато я слагах на гърдата, тя се ядосваше и посиняваше от рев. Като се прибрах вкъщи, започнах да изцеждам кърма и да я дохранвам. Мъжът ми много ми помагаше. Ставаше нощем да се грижи за нея, макар че на другия ден беше на работа. Понякога я слагахме между нас в леглото и с часове я наблюдавахме. Памела осмисли живота ми и ни направи истинско семейство. Бабите се въртят около нея и се чудят как да й угодят.
Благодарна съм на целия екип на АГ-болницата в Стара Загора и особено на акушерката Наташа Найденова и на стажантката Марияна за помощта на бял свят да дойде нашето малко съкровище.