Въпреки непрестанните опити и огромното ни желание измина една година, докато забременея. Когато разбрах, че съм бременна, не казах дори на майка ми – исках преди това да се уверя със сигурност. Съпругът ми обаче вече се беше похвалил на всички. Бях център на внимание където и да отидем – сред роднини, приятели и близки. Но не смеех да кажа на глас колко щастлива се чувствах.
Оказа се, че отново събитията взеха естествения си ход, редувайки се доброто със злото. На следващата седмица след 5-дневна кома почина другата снаха в семейството, в което бях влязла, оставяйки две малки деца. Всички криеха това от мен, за да ме предпазят от стреса. След седмица почина и дядо ми. Не посмяха да ми го кажат. Разбрах няколко дни след погребението.
![](https://9meseca.bg/assets/images/posts/1721895808download(5).jpg)
9 месеца препоръчва
PrimLife Ferro Energy
Десетина дни преди Коледа силна простуда ме повали на легло. Не можех да вземам лекарства, да излизам, страхувах се от последствията. За щастие се преборих и с това изпитание. Но ден преди Бъдни вечер брат ми се обади, че майка ми е постъпила спешно в болница и трябва да отида. Сутринта на Коледа бяхме там. Не знаеха какво й е, изследваха я, но най-важните апарати “имаха почивен ден”! След три дни се разбра, че вече е много късно и няма шансове да оцелее. Казаха ми, че все пак има някаква възможност, но аз знаех какво предстои. Мъжът ми се притесняваше за мен и ме отведе у дома. Звънях по телефона да питам как е мама. Всички ме успокояваха, че няма страшно. Сутринта на 1 януари отидох в болницата. Там разбрах, че майка ми е прекарала най-кошмарната нощ в живота си. Живя още 12 дни. Заради нас – близките й, заради мен, за да успея да приема мисълта, че рано или късно това ще се случи... Дори не я изпратих.
Разкъсвах се между дълбоката скръб и безкрайното щастие.
До края бременността ми беше безпроблемна. Четях много и се стараех да спазвам всички предписания. Непрекъснато бях в движение, правех гимнастика, тренирах дишането. Въпреки че бях наддала 22 кг, според околните бях стройна и изключително подвижна. Когато бях в 27-ата гестационна седмица, двама лекари, независимо един от друг, изказаха предположение, че съм в 31-вата. Нямаше все още причини за тревоги, защото беше твърде рано.
С приближаването на термина започнах ежедневни посещения в болницата. Чувствах се добре. Лекарите и акушерките бяха невероятни – сред тях намерих истински приятели. При един от прегледите се установи, че вече съм готова да раждам и плодът е достатъчно зрял, за да излезе. Консултираха ме двама лекари, които проявиха истински професионализъм и отговорност към мен. (Изпитвам респект към високообразовани хора, които не парадират с това, а доказват уменията си само с дела и продължават да учат цял живот.) След консултацията се оказа, че пъпната връв е увита около шията на бебето. И аз, и моят лекар бяхме единодушни, че най-добрият вариант беше раждане чрез секцио. Имах и предишни операции, които щяха да доведат до усложнения, но това не смущаваше лекаря.
Операцията премина добре. Родих прекрасно здраво момченце. Излишно е да описвам радостта и гордостта, които изпитвах. След раждането си мислех, че животът ми преди появата на това малко човече всъщност не е бил моят. Често се разчувствах и плачех. Най-вероятно това се дължеше и на състоянието, през което преминава всяка жена, станала наскоро майка. Получих огромна подкрепа от баща ми. Той беше до мен през цялото време на бременността и раждането. Макар да знаеше, че не може да замести майка ми, той се стараеше по всякакъв начин да запълни липсата й в ежедневието и в мислите ми. Гушкайки бебето, понякога тихо плача, че тя не можа да види детето ми. Цял живот се раздаваше, за да съм щастлива аз и сигурно съжалява, че днес не може да ми помага. Съзнанието ми отказва да приеме факта, че я загубих именно сега. Често ме спохожда чувството, че ще се върне и ще попълни празнотата, която е в мен.
Днес вече мога да кажа, че наистина няма по-голямо щастие от това да станеш родител. Звучи като клише, но истината е, че тривиалните изрази всъщност са доказана истина и са заключения, направени след преживени събития, след усетени чувства, след дълги анализи и дори нарочни проучвания. Те са неизменни спътници на речта.
Щастлива съм и че станах майка на 30 години, в най-хубавата си възраст, когато знам, че съм завършена личност, способна не само да създаде нов живот, но и да го възпита.