Въпреки непрестанните опити и огромното ни желание измина една година, докато забременея. Когато разбрах, че съм бременна, не казах дори на майка ми – исках преди това да се уверя със сигурност. Съпругът ми обаче вече се беше похвалил на всички. Бях център на внимание където и да отидем – сред роднини, приятели и близки. Но не смеех да кажа на глас колко щастлива се чувствах.


Оказа се, че отново събитията взеха естествения си ход, редувайки се доброто със злото. На следващата седмица след 5-дневна кома почина другата снаха в семейството, в което бях влязла, оставяйки две малки деца. Всички криеха това от мен, за да ме предпазят от стреса. След седмица почина и дядо ми. Не посмяха да ми го кажат. Разбрах няколко дни след погребението.

Десетина дни преди Коледа силна простуда ме повали на легло. Не можех да вземам лекарства, да излизам, страхувах се от последствията. За щастие се преборих и с това изпитание. Но ден преди Бъдни вечер брат ми се обади, че майка ми е постъпила спешно в болница и трябва да отида. Сутринта на Коледа бяхме там. Не знаеха какво й е, изследваха я, но най-важните апарати “имаха почивен ден”! След три дни се разбра, че вече е много късно и няма шансове да оцелее. Казаха ми, че все пак има някаква възможност, но аз знаех какво предстои. Мъжът ми се притесняваше за мен и ме отведе у дома. Звънях по телефона да питам как е мама. Всички ме успокояваха, че няма страшно. Сутринта на 1 януари отидох в болницата. Там разбрах, че майка ми е прекарала най-кошмарната нощ в живота си. Живя още 12 дни. Заради нас – близките й, заради мен, за да успея да приема мисълта, че рано или късно това ще се случи... Дори не я изпратих.
Разкъсвах се между дълбоката скръб и безкрайното щастие.
До края бременността ми беше безпроблемна. Четях много и се стараех да спазвам всички предписания. Непрекъснато бях в движение, правех гимнастика, тренирах дишането. Въпреки че бях наддала 22 кг, според околните бях стройна и изключително подвижна. Когато бях в 27-ата гестационна седмица, двама лекари, независимо един от друг, изказаха предположение, че съм в 31-вата. Нямаше все още причини за тревоги, защото беше твърде рано.

С приближаването на термина започнах ежедневни посещения в болницата. Чувствах се добре. Лекарите и акушерките бяха невероятни – сред тях намерих истински приятели. При един от прегледите се установи, че вече съм готова да раждам и плодът е достатъчно зрял, за да излезе. Консултираха ме двама лекари, които проявиха истински професионализъм и отговорност към мен. (Изпитвам респект към високообразовани хора, които не парадират с това, а доказват уменията си само с дела и продължават да учат цял живот.) След консултацията се оказа, че пъпната връв е увита около шията на бебето. И аз, и моят лекар бяхме единодушни, че най-добрият вариант беше раждане чрез секцио. Имах и предишни операции, които щяха да доведат до усложнения, но това не смущаваше лекаря.
Операцията премина добре. Родих прекрасно здраво момченце. Излишно е да описвам радостта и гордостта, които изпитвах. След раждането си мислех, че животът ми преди появата на това малко човече всъщност не е бил моят. Често се разчувствах и плачех. Най-вероятно това се дължеше и на състоянието, през което преминава всяка жена, станала наскоро майка. Получих огромна подкрепа от баща ми. Той беше до мен през цялото време на бременността и раждането. Макар да знаеше, че не може да замести майка ми, той се стараеше по всякакъв начин да запълни липсата й в ежедневието и в мислите ми. Гушкайки бебето, понякога тихо плача, че тя не можа да види детето ми. Цял живот се раздаваше, за да съм щастлива аз и сигурно съжалява, че днес не може да ми помага. Съзнанието ми отказва да приеме факта, че я загубих именно сега. Често ме спохожда чувството, че ще се върне и ще попълни празнотата, която е в мен.
Днес вече мога да кажа, че наистина няма по-голямо щастие от това да станеш родител. Звучи като клише, но истината е, че тривиалните изрази всъщност са доказана истина и са заключения, направени след преживени събития, след усетени чувства, след дълги анализи и дори нарочни проучвания. Те са неизменни спътници на речта.
Щастлива съм и че станах майка на 30 години, в най-хубавата си възраст, когато знам, че съм завършена личност, способна не само да създаде нов живот, но и да го възпита.