ТЯ каза:“Ау, колко прилича на тебе...” – това са първите думи, когато видим бебе. “Одрало ти е кожата!”, “Откъснало ти е главата!”...


Малко зловещо, нали? При това говорим за бебенце?!
Факт обаче е, че малкият “кожодер” веднага бива разпределен в една от двете колонки – “целият на мама” или “бащичко”. Неизменно след като установим колко е сладък, колко ни харесва, каква малка душичка е това бебе... откриваме ПРИЛИКАТА. Случва се понякога дори да не познаваме таткото, защото току-що сме се запознали с майката. Това, разбира се, не пречи да заключим: “Не прилича на вас обаче! Явно е на таткото”, или “Не познавам таткото, но според мен този сладур е ваше копие.” Феноменално! От 100 разговора при първа среща с бебе 98 започват с това на кого прилича детенцето. Колкото до останалите два разговора... просто не са се провели, защото хората не са си говорели по някаква причина, били са си сърдити... Иначе пак щеше да има: “Боже, колко прилича на тебе!”

И аз го правя. Всеки път. Понякога наистина откривам невероятна прилика. Дори често на гърба на списанието, което държите в момента в ръцете си, има доказателство за това. Обърнете, погледнете и се върнете обратно, за да довърша.
Така... Видяхте какво значи бебето да прилича на родителите или роднините си, нали? Защо ни е интересно да търсим приликите? Защо се вглеждаме така в лицата на големите и в лицата на техните малки продължения? Защо обсъждаме кой на кого прилича? Предполагам, че всичко е заради тази изумителна игра на гените. Тя ни провокира да търсим как и къде са се проектирали чертите на родителите върху още червенкото и смачканко личице на бебето. Нещо като “открий еднаквостта”, ама в много сложен вариант. Мен лично ме провокира точно това.

Помня когато се роди дъщеря ми, тъкмо бях излязла от упойката, още не можех да фокусирам, чух гласа на майка ми, която каза: “Видях я! Цялата е на Румен, маменце. Изобщо не прилича на тебе!” Помня също така, когато видях за първи път личицето на сина ми, сбръчкано от първия си плач и... открих физиономията на баща ми. Аз не бих могла да знам как е изглеждал татко като бебе, обаче цялото изражение, муцунката, която беше направил Андро, беше... абсолютно лицето на баща ми. Всеки ден откривам тази прилика.
Помня също така как, когато бях малка и вкъщи мама и татко канеха гости, винаги се стигаше до изваждането на албума със снимките. На една от тях татко и неговият брат бяха легнали на пода по корем, под лактите им имаше възглавници, а с ръцете си подпираха лицата. Тази снимка винаги се изваждаше, а мен – “копието на татко”, ме караха да легна на пода по същия начин, с възглавница и в същата поза. Обръщаха ми бретончето на другата посока и ме караха да се усмихна като татко. След което цялата приятелска тумба възкликваше: “Ау-у-у, същата е! Виж!”
Като се връщам с тази история назад, си мисля, че това никак не ми досаждаше. Беше ми забавно, защото бях център на вниманието. А това е мечтата на всяко дете, когато има гости вкъщи (изключваме случаите, когато го карат да рецитира, да свири на пиано или на цигулка).
Мисля си също, че това с търсенето на приликата трябва да бъде забавна игра само за нас, големите. Нужно е обаче много да внимаваме, за да не превърнем забавата в досадна комуникация, защото има и такъв вариант. От време на време се появяват разни лели, които дълбокомислено и с леко прокрадващо се съмнение в гласа казват: “Абе, много е сладък, ама... така русичък?! Той таткото е доста тъмен, пък и тя, майката, е с почти черна коса... Ама сега – каквото е такова. Важното е да се разбират родителите, че... с това русо дете... не знам...”
Важното, че аз знам! Когато съм била съвсем малка, мама е решила да запазва по кичурче коса от първите ми подстригвания. Първото е бяло-русо, второто златисто, третото е тъмнорусо, а четвъртото вече кестеняво. Ето имам доказателства! Те са за всички, на които предстои да си зададат въпроса “Защо е толкова рус Андрей?”
Просто прилича на мен! Както се казва – взел ми е... “скалпа”, преди да ми “одере кожата”!

ТОЙ каза:
Най-смешната история по въпроса за това на кого прилича бебето ни съм я чул от баща ми. Предисторията е, че всички около нас припознаваха сина ни като пълно копие на майка си. Това беше общото мнение. Когато баща ми занесе един брой на списание “9 месеца” в офиса, в който работи, за да покаже внука си, всичките му колеги и колежки в един глас извикали – „Е, Младене, прилича не теб! Това е.” Нерде жена ми, нерде баща ми... Това с непрекъснатото търсене на прилика между детето и някой от роднините му едно, че е безсмислено, друго, че може да доведе до много куриозни и неловки моменти. На един приятел му бяха казали, че синът на наша приятелка прилича на него – пред погледа на биологичния баща на детето. Ами ако наистина детето прилича на когото не трябва?! Изобщо каква е целта на подобно разследване?
Жена ми казва, че й е интересно как детето може да наследи чертите на отделни свои близки, физически да прилича на единия, да е взело излъчването на другия, усмивката на някоя от бабите, а ушите на един от дядовците... Не, това е нелепо. И най-често темата на кого прилича бебето я подемат жените. Не мога да им се начудя. Как е възможно, вместо да гледат това малко създание и да си дават сметка, че не могат да изразят с думи красотата и нежността му (дори и на по-грозничките бебета, които впоследствие обикновено се нареждат сред най-отявлените красавци), жените започнат да търсят прилики с майката или с таткото, че и с роднините до девето коляно. Оставете другото, но започват и да спорят. Носът бил същият като на майката. Не, не бил като на майката, защото отгоре имал малка чупчица. Каква малка чупчица, като носът е идеално прав, а и е толкова миниатюрен, че ще ти трябва лупа, за да различиш такива детайли?! “Е, не казвам, че е крив, но все пак има леко чипичко отпред, не виждаш ли?” Този диалог може да продължи до другата седмица и със сигурност историята познава и такива случаи. По-тъжното е, че всичките приказки са само за бебешкото носле. А то има и очички, и бузки, и косичка, и вратле, и всичко... Често стават и спорове, които завършват с консенсус – бебето прилича на бабата, на сестрата на майката или на сестрата на бащата или на някой друг, неутрален в спора, най-често еднакво симпатичен и на двете спорещи страни. Така разговорът приключва без победен и без нечие наранено его. Да, нещата опират точно до егото – до желанието ти да доминираш над другия, да оставиш след себе си своето (пък било то недостатък или слабост на характера).
Аз смятам, че бебетата са като кученцата и изобщо като малките животинки. На прима виста са еднакви. Когато отидох в родилното и видях как са строени всички бебета и моят син в количките, си дадох сметка, че ти трябва доста повече от бащински инстинкт (ако на този ранен етап изобщо имаш такъв), за да разпознаеш бебето си. Та те наистина си приличат. Майка ми е разказвала как една родилка е щяла да ме вземе вместо нейното дете, защото явно не си е познавала бебето. Ами ако и майка ми не е направила разлика, сега какво – аз щях да съм син на онази майка, а онова бебе щеше да е дете на моята. До тук ли опират нещата? Кой знае тогава колко бебета са разменени поради небрежност?! Важното е да не си тръгнеш с празни ръце, така ли? И кой знае тогава какви теории развиват роднините им (които всъщност не са им истински роднини) за това на кого приличат малките и от кого какво са “взели”. Явно бебетата си приличат, но едно на друго, а не на възрастните. Впоследствие специфичните им черти се задълбочават и всеки добива своя уникален външен вид, предаден му по наследство. Ако не съм прав, сигурно по света има малко бащи на много бебета...
Да сравняваш бебето с родителите му и да търсиш непременно приликата му с някого, е много нерационално и мисля, че е типично за хора, които си нямат друга работа. Или пък не могат да започнат разговор по друг начин и опитват с нещо универсално. Почти като темата за времето например, но понеже не са англичани, а и присъства бебе, този разговор естествено се пренася към приликите между двигателната система на момиченцето и тази на таткото или на таткото на таткото. Много мило, особено ако таткото е трикратен шампион по вдигане на тежести.
Вместо да се вторачвам в бузите на моя син и после да се вторачвам с педантичността на Монк в бузите на майка му (майката на сина ми, не на Монк), предпочитам да насоча усилията си в това да предам на децата ни каквото съм научил, да се постарая те да наследят от нас достойнствата и ценните ни качества, вместо да се мъча да оприлича носа или ушите им на своите.