„Аз съм на пет и животът е прекасен. Сутрин млечна каша, при голям късмет и палачинки.
На обяд яхния, а вечер спагети в комбинация с „Доктор Куин лечителката“.
Не спя следобеден сън, нямат доводи да ме принудят. Растежът ми си е добре, висока съм и доста жизнена – тоест нямам нужда да спя, за да порасна.
/Дори в детската градина, дъъълги часове зяпане в тавана и фантазиране, но никакво предаване в лапите на дрямката./
Игра пред жилищния блок. В разгара на събитията на мен ми се къса чехличката. За втори път тази седмица, втори чифт на боклука. Продължавам напред с един бос крак. Някъде чух, че било полезно. Отгоре кънти глас. Вика моето име... О, да, това е баба ми, подала глава от седмия етаж. Явно е време за следобедна закуска – филия с масло и лютеница. Отговарям ù, че не ми се качва точно сега. Тогава филията мигновено слиза при мен. Казва ми да отворя уста и докато се усетя, лютеницата ми стига до ушите.
Зимата ме посреща с плетени терлици, дядо Мраз и Снежанка под елхата. С нетърпение очаквам поредния епизод на „Дързост и красота“. Аз съм в Рая – вкусна храна, много игра, не ми се карат, защото аз съм „ ах, на баба балерината, единственото внуче, миличко“. Само дядо ми помрачава честитите дни, с опити да ме научи да смятам. Но накрая се отказа. Загуби всякаква надежда, когато баба му каза да ме остави намира, защото съм поетеса!
Телефонът звъни. Мама е. Идвали с татко да ме вземат.
Ама вие сериозно ли?!“
Виржиния Маровска
