Текст: Ива Дойчинова

Тази приказка е за играта – във всякакъв смисъл. Игрите в интернет са реалност, при това не виртуална, а житейска. Едва ли има дете, недокоснато от популярните игри, а някои са се превърнали в интернет маниачета. В същото време ние често противопоставяме спортуването на седенето пред компютъра като лечение. Това разсъждение ще ни направи крайни войни на „доброто старо време“ и може да вреди на децата ни. „Не можеш да промениш течението на реката“, казват древните, но можеш да се научиш да плуваш в нея. Предлагам ви да помислим за това как да излезем от битката между интернет и кварталното игрище и да ги обединим.

Според проведен наскоро експеримент за това, което се случва в мозъка на играещия в интернет, се оказва, че той е в хипнотично състояние, близо до медитативното. Отпускане, релакс, чувство за щастие и покой. Играещият е на 100% в това, което прави, и логично – премахва стреса. Развитието в игрите се случва много бързо, детето качва нови нива, премахва пречки или противници. Във виртуалната реалност то става силно и е победител. На психологическо ниво победата във виртуалната игра му дава самочувствие, което то може и да няма в реалността. Според проучвания игрите в интернет не само не затъпяват и не водят до мързел, но и значително подобряват познавателните способности, ориентирането в пространството, причинно-следствените връзки, паметта и възприемането. Видеоигрите със стрелба например развиват способностите да се мисли за даден обект в трите измерения, качество, което се свързва с потенциални постижения в науката, технологиите, инженерството и математиката. Тийнейджърите, които предпочитат по-сложните видеоигри, са по-добри при разрешаването на проблеми и имат по-висок успех в горните класове.

Къде обаче е капанчето

То хлопва, когато виртуалното изпревари реалното и твърде рано даваме на децата тази възможност. Игрите във виртуалното пространство трябва да дойдат бавно и полека тогава, когато детето е изградило здрава връзка с реалността и нейните правила. Както четенето на приказки трябва да предшества гледането на филмчета, така и игрите в интернет трябва да дойдат доста след реалните игри. Моят съвет е – не бързайте, отлагайте. Смартфони, таблети и всякакви електронни джаджи могат да навлязат в живота на детето ви, когато то има изградена здрава връзка с реалността. Бъдете нащрек на какво играе то в интернет!

Реалността сте вие

Умението да се общува и играе, зависи от нас, родителите. В реалността детето се научава, че неговата победа може да натъжи някой друг и обратното. Ние го учим кои са непозволените удари, от какво боли, как се тича в жега и колко важен е екипът. Електронният вариант на този свят е много бърз и безкръвен или пък кръвта се лее в неограничени количества, но нищо не означава. Преди детето да влезе там, трябва да знае за болките, усилията и ентусиазма от истинската победа, както и какво му е коствала тя. Не може да се сравни усещането на истински кон под дупето с това да живеем във Фармвил.

Игрите в интернет са зарибяващи и обичат да „монетизират“

Зависимостта към игрите в интернет е стратегия на създателите й и директно търси изкарване на пари, дори от много малки момиченца и момченца. Обикновено има два вида „валута“ – мека и твърда. Меката се добива лесно в играта, например под формата на златни монети. Твърдата – диаманти, е трудна за постигане. Когато „диамантите“ свършат, трябва да се платят реални пари, за да се продължи играта. При това за мечтаната къщичка или за окончателно преборване на злодея. И тогава идва изречението: „Тати, купи ми диаманти“.

Ранното пристрастяване към игрите води до проблеми в бъдеще

Тати купува все по-модерния смартфон за поредния рожден ден и дава в ръцете на детето си средство за зарибяване, пристрастяване и отдалечаване от реалността, наречена детска градина или училище. Усилията, които детето трябва да вложи на тези места, нямат нищо общо с усилията да бъде успешно или победител в електронните игри. Реалното губи битката с виртуалното и детето ви е пристрастено. Едно от най-задълбочените и актуални изследвания на проблема е от 2007 г. Дъглас Джентайл, професор по психология в Lowa State University, провежда национално изследване на 1178 американци на възраст 8–18 год., като доказва, че съществуват патологични модели на зависимост от видеоигри. Резултатите от неговото изследване показват, че един на десет играещи (8,5% от изследваните деца и юноши) е патологичен играч – според критерия за патологична хазартна зависимост на Международната класификация на болестите. Или, обяснено научно, патологията означава, че „...когато времето, прекарано пред компютъра в играене на игри, достигне точка, при която се застрашават взаимоотношенията със семейството и социалните връзки или се разрушава животът на детето в училище или на работа, можем да говорим, че индивидът е навлязъл в цикъл на зависимост“. Тогава контролът, който изпълняваме ние – родители и учители, става незначим, защото детето с лекота го преодолява в игрите, където всичко зависи само от него. И няма нищо общо с живота и неговите реалности. Тогава имаме проблем.

Връщането към реалността с реалност

Спортът, изкуствата, игрите връщат адреналина и чувството за реална значимост. Битките и удоволствията в живота са много по-силни от виртуалните, защото са истински. Усещането за истинско трябва да даваме самите ние с целувката и прегръдката, която може да замени стотици „лайкове“ и парадни класирания в игри. Живеем в паралелен свят – реален и виртуален, който също има реални хора. Но голямото удовлетворение идва от реалните победи и реалното общуване. Виртуалните игри могат да помогнат, но не и да отнемат времето за истинския спорт и развлечения. И ние – големите, също трябва да внимаваме за прекараното време във виртуалното пространство, за да не загубим връзката с децата си в реалността.