Дали гълчането на детето наистина е възпитателно средство, или служи само за “изпускане на парата”?

С карането се постигат няколко цели:

  • Обектът на гнева разбира, че е нарушил правилата или че е извършил нещо глупаво.
  • Ругаещият има възможност да обясни какво е предизвикало недоволството му.
  • Най-важното е, че каращият се може “да изпусне парата” и по този начин да укроти гнева си. Така той показва на провинилия се колко го е ядосал и предизвиква неговите угризения.

    Това горе-долу е “визитката” на караницата. Но дали в действителност е така? Постига ли каращият се целта си?
    Ако това е мама (или татко), ще разбере ли детето, че е постъпило неправилно?
    Понякога то разбира, но по-често – не. Зависи от участващите, от постъпката и от честотата, с която в семейството се говори с повишен тон.

    Да започнем с децата – техният темперамент и характер имат голямо значение. Спокойното и сговорчиво дете рядко дава повод на родителите си да му се карат, особено ако те се съобразяват с неговите основни физически и душевни потребности.
    По-буйното и неспокойно дете по-често е обект на забележки, укори и кавга. Родителите на такова дете лесно намират повод да го гълчат все повече и повече, но скоро разбират колко безрезултатно е това. Безусловно опитът показва, че карането помага само когато се прилага по изключение. Който намира всеки ден повод да се нахвърля с укори, скоро установява, че по този начин не постига нищо. Детето просто оставя думите да минават покрай ушите му и прави точно онова, за което току-що му са се накарали. За щастие успехът на възпитанието зависи не само от темперамента и характера на детето. Родителите имат огромна роля за хармоничните си отношения с него. При това на гълчането се отрежда стратегическо влияние. Родителите също са различни типове. Да вземем например таткото вечен мърморко, който все е недоволен от нещо. Резултатът обикновено е, че никой не се вслушва в забележките му. На пръв поглед спокойният и любезен баща пък е в състояние да избухне за най-малката дреболия и също така бързо да се успокои. Някои до такава степен се вживяват в отправянето на забележки, че се увличат без мярка в изнасянето на дълги гневни тиради.
    Дали нахокването е въздействащо, зависи, разбира се, и от възрастта на детето. Особено внимателни трябва да сте, когато се карате на малкото дете. През първите 1–2 години от живота си то понася тежко, когато мама или татко са гневни и повишават тон. Сърдитите им лица го плашат. Това поведение може да има дългосрочни отрицателни последици – детето да стане несигурно, боязливо, да се чувства необичано, често да плаче, да отказва да се храни, а сънят му да е неспокоен...
    Ако искате малчуганът ви да разбере, че с острия нож не бива да се играе, трябва да му го отнемете и да му дадете веднага нещо друго, за да отвлечете вниманието му. Направете го спокойно, но достатъчно решително, без да повишавате тон.
    Когато отправяте гневни упреци към малкото дете, може да събудите у него нежелано любопитство. То вижда лицето ви променено, гласът ви звучи застрашително. Детето е любопитно дали всичко това има нещо общо с него, например с непозволената игра с ножа, и започва да експериментира. Посяга отново към този прибор и наблюдава с интерес дали лицето ви ще се промени по същия начин.
    Малкото ви следи внимателно и забелязва всяка ваша промяна. Затова при реакциите си избягвайте онова, което може да му е интересно. Дори и поради тази причина повишеният тон не е ефективно възпитателно средство.
    В крайна сметка карането не се препоръчва. Ясно е, че то не може напълно да се избегне, но добре е да имате предвид някои съвети.
  • Опитайте да си наложите да се карате само ако това е крайно необходимо. Както при всички наказания, и този метод бързо се обезценява.
  • Не изчаквайте дълго, ако нещо в поведението на детето ви смущава. Споделете недоволството си с него спокойно, преди да сте изпуснали нервите си.
  • Избягвайте дългите монолози на висок тон.
  • Опитайте се след първите сърдити думи да обясните със спокоен тон провинението на малчугана.