Проф. Гералд Хютер, изследовател на мозъка от Гьотинген, разкрива от какво се нуждаят децата, за да станат самостоятелни.

Новороденото е безпомощно и зависимо. Какво стимулира развитието му като самостоятелно дете?


Потенциалът за това е налице още в самото начало. И най-малките бебета се стремят да растат, да съзряват и да могат сами да правят все повече неща. При раждането мозъкът още не е готов. В него има преди всичко връзки за най-важното – за поддържане на телесната температура, за съня и за сученето. Всяко докосване, звук, поглед, мирис или вкус обаче стимулират мозъка да създава нови връзки и да ги свързва със съществуващите. Всеки път, когато бебето само научи или постигне нещо ново, центърът на възнаграждението в мозъка се активира. От своя страна той изпраща вещества посланици, които предизвикват силно чувство на удовлетвореност. Това ускорява желанието за откриване на света и за все по-голяма самостоятелност.

Как родителите могат да помагат на детето си?
Проучванията на мозъка показват, че емоционалната сигурност е най-важното условие човек да може да учи. В мозъка на децата, които се чувстват желани и обичани, се образуват сложни модели на невронни връзки. По-късно тези връзки играят важна роля за поведението при решаване на проблеми и за самостоятелността. Затова грижите на родителите за детето са основата за формиране на самостоятелност.

Любовта и нежността имат ли пряко влияние върху развитието на мозъка?   
Имат, и то особено върху челния мозък. В човешката еволюция тази област се е формирала най-късно и тя е характерна за хората. При никой от най-близките до човека животински видове тя не е развита в такава степен. За разлика от хипоталамуса, който регулира жизненоважните функции на тялото, челните дялове на мозъка отговарят за поведението – за способността да се планира и да се преценяват последствията от дадено действие, за чувството за отговорност и за съпричастност – все качества, абсолютно необходими за истинската самостоятелност. Невронните връзки в тази област се определят не от гените, а от възпитанието и социализирането на човека. Всичко, което допринася децата да се чувстват обичани и подкрепяни, директно се отразява положително върху развитието на мозъка.

Нужно ли е самостоятелността да се тренира?
Родителите и децата правят това съвсем автоматично от първата минута на съвместния им живот. В края на краищата всяка крачка в развитието – самостоятелната игра, преобръщането, пълзенето, ходенето, говоренето, е още един успех към самостоятелността.

Защо смятате, че пришпорването не е нужно?
На първо място, проучването на мозъка показва, че нервните клетки не могат да бъдат принудени да се свързват една с друга. Напротив – принудата и страхът парализират сетивните канали в мозъка. Тогава новите впечатления не могат да се сортират или да се свържат. Има и един феномен, наречен “взаимно влияние” – всичко, което се случва едновременно, заедно се съхранява в мозъка. По този начин ситуация, свързана с отрицателни емоции, завинаги остава запазена в мозъка. Конкретно това означава, че с подобни методи децата не добиват кураж и увереност в себе си, от които се нуждаят, за да постигнат истинска самостоятелност. Вместо това до края на живота престоят при баба или заспиването се свързват с неприятно чувство на изоставеност.

Дошъл ли е тогава моментът родителите да “отвържат” детето от себе си?
Да. Разбираемо е, че към гордостта от собственото дете се примесва и малко тъга от това да му бъдеш по-малко необходим. Трябва обаче да е ясно, че няма по-голям успех за родителите от силно привързаното към тях, но въпреки това самостоятелно дете! В тези случаи родителите са му подарили любов, която носи защитеност и свобода, сигурност и кураж. Любов, която дарява криле.

Из чуждестранния печат
Симона Симеонова