Светът отдавна е едно глобално село. И в това село често любовта събира млади хора от различни „селски махали”…


Всяка година около 3000 българки сключват брак с чужденец (обратният вариант е по-рядко явление). Статистиците обаче не успяват да уловят хилядите партньорства на семейни начала. Ето защо за доста съвременни българи въпросът за възпитанието на

т.нар. двуезични деца – плод на любовта между двойки от различни народности, е особено актуален. 
Психолози, педагози и логопеди предлагат много съвети, които да помогнат на родителите да намерят най-правилния подход при възпитанието на двуезичното дете. Като най-важен сред тях изпъква

принципът „Един родител – един език”
Според експертите, ако детето от най-ранната си възраст слуша – още преди да проговори, в еднаква степен бащиния си език от бащата и майчиния – от майката, това ще му спести голямо объркване. Така, от една страна, то получава възможност да се запознае с правилната реч на съответния език. От друга – ще разбере, че и двата езика са равни по значимост, защото идват от два равни по авторитет източника – мама и татко.
В стремежа си обаче да прилагат в ежедневието си принципа „Един родител – един език”, родителите срещат доста трудности. Една от пречките например е невъзможността двамата родители да комуникират помежду си всеки на своя роден език поради това, че единият от тях
не е усвоил достатъчно езика на партньора си
Така неусетно единият от езиците взема превес и се налага като „семеен”. Проблем има и когато диктатът на външната среда не позволява единият от родителите стриктно да се придържа към родния си език. Такъв е случаят при Ваня Дякова, икономист, майка на 2-годишен син, която от пет години живее в Унгария със съпруга си – наполовина унгарец. „С мъжа ми решихме да опитаме стратегията “Един родител – един език”. Не се получава напълно, защото навън съм принудена да говоря на унгарски и така детето чува, че не говоря само български. Същото е и с баща му – трудно му е у дома да говори само на унгарски и това обезсмисля първоначално следвания от нас план. От известно време минахме на принципа “Език за вкъщи – език за навън”. Така у дома се говори на български, а навсякъде другаде –
на унгарски. В нашия случай този вариант ми се струва най-успешен и действително дава резултати”, споделя Ваня.
Често родителят не може да предвиди и
някои напълно субективни фактори
Например, когато детето „избира” единия от двата езика като по-лесен. По този повод Ваня казва: „При първите му опити за проговаряне забелязвам явни разлики – на български той казва само “не”, “айде!”, “дай!”, „мама”, “тата”. Докато на унгарски знае поне 20 думи и ги употребява редовно. Явно звуковите съчетания в българския език му се струват по-трудни за възпроизвеждане. По друг начин не мога да си обясня по-бързото научаване на език, който се упражнява по-рядко.” Въпреки това Ваня не е притеснена, че синът й ще изостане с българския. За нея съвсем не без значение е и ролята на културната политика на конкретната държава. „В Будапеща има българска детска градина, неделно езиково училище. Често се организират срещи на българи. Това ни дава повече възможности”, обяснява Ваня.
Ситуацията обаче може да бъде още по-сложна. Мобилността е от характерните черти на глобалната епоха. Различни социални и културни фактори налагат много междуетнически семейства да живеят в трета държава. Това вече определя нуждата не от двуезичен, а от
мултиезичен модел на възпитание
Как, когато малчуганът проговаря, родителите да балансират между три езика?
Когато Велислава Михайлова–Плюмиер пристига в Словения със съпруга си, който е германец, тя има притеснения, че усвояването на трети език (освен българския и немския) ще дойде в повече на 3-годишната им дъщеря. Опасенията на Велислава обаче се оказват напразни – само два месеца след тръгването на градина дъщеря й проговаря словенски. „Самата аз още не знаех езика, но купувах книжки и й четях, без дори да знам какво чета...”, разказва младата майка. „Забавното при нас е, че мъжът ми не знае нито български, нито словенски и използва детето за преводач, когато пазарува или пък като ходи на фризьор.”
Разбира се, и в тези случаи не липсват трудности. „Българският и словенският език в известно отношение са близки. И тъй като в детската градина дъщеря ми общува цял ден на словенски, забелязвам, че някои български думи са излезли от речника й и ги изговаря само на словенски, дори когато говори на български. Аз обаче я поправям и й припомням забравената дума”, разкрива стратегията си Велислава.
„Забрава” всъщност се оказва ключова дума при много български семейства, емигрирали или временно пребиваващи в чужбина. Така се заражда цяло поколение, за което
българският език се оказва тера инкогнита
Ива Савова, професионален преводач, не спира да се бори с натиска на ежедневието, за да не допусне българският език да остане чужд за трите й деца (съответно на 11, 7 и 2 години), които растат във Франция. „Вкъщи говорим на български, защото въпреки че на децата им е по-лесно да се изразяват на френски, ние много държим те да говорят и на родния си език. Засега съм научила само големия ми син да чете и да пише на български, след време ще науча и по-малките. На дъщеря ми, която в момента проговаря, казвам думичката и на двата езика, показвам й книжки с картинки и тя повтаря след мен.”
Порастването в двуезична среда ражда и
много забавни ситуации
Ива разказва за някои от тях: „Понякога децата са автори на смешни фрази на българо-френски език, като: „Има ли гуте?”(„следобедна закуска”), „Искам  да стана банкие!” („банкер”), „Ще ям а ла кантин” („в стола“) и т.н.” Подобно на Ива и много други български родители разчитат на летните отпуски и ваканции в родината
с помощта на роднини и приятели да подобрят езиковото ниво на малките си наследници.
Според проучванията на някои специалисти усвояването на два езика едновременно от детето преди навършване на 5 години повишава риска от заекване в по-късна възраст. Прекалените тревоги обаче не са от полза за никого. Те са способни напълно да блокират устрема на родителя да обогати езиково детето.
Имат ли основания родителските страхове, че усвояването на два и повече езици едновременно може да се окаже твърде обременяващо за проговарящото дете?
Ето отговорът на Ваня Дякова: „Първоначално смятах, че това може да е доста натоварващо, но вече съм убедена, че не е така. Не намирам, че синът ми се чувства натоварен, за него сякаш това е един език. Първоначално му казвах някои думи само на унгарски, а други само на български, за да не се чуди защо едно и също нещо има две наименования. След това забелязах, че за него не е проблем веднъж да наричаме обувките с унгарската дума, а друг път с българското им название. Не забелязвам забавяне в проговарянето – синът ми говори много повече от унгарските си връстници…”
Сходен е и немско-словенският опит на Велислава Михайлова–Плюмиер: „Очаквах на дъщеря ми да й е трудно и да проговори по-късно, но за мое учудване тя започна да говори едновременно и на български, и на немски – беше на около 1½ год. И добре разбираше, че с мен трябва да говори на български, а с татко да превключва на немски. Никога не е бъркала.” Затова младата майка в бъдеще ще прилага същия езиков подход и към по-малката си 6-месечна дъщеря.
Няма съмнение, че двуезичното възпитание изисква много усилия и компромиси. Те действително си заслужават, когато чрез езика дарявате на детето си безценната възможност да се чувства „сред свои” в дълбините на повече културни светове.

Сандра Керелезова

*Лека закуска – от френски език