За много майки и бащи наказанието е спасителен пояс в безбрежния океан от родителски отговорности. 


Все повече обаче се оспорва ефективността му като възпитателен метод. В повечето случаи решението на родителите да накажат детето си усложнява отношенията им с него и има съмнителен педагогически успех. Това се дължи на факта, че най-често родителите прибягват до тази мярка

в състояние на афект

Под въздействието на гнева те рядко успяват да наложат санкция, която справедливо да отговаря на извършената пакост. В подобни ситуации твърде вероятно е у детето да се насади само страх от наказанието, без то да проумее нередността на постъпката си. Така родителската санкция може само да задълбочи, вместо да отстрани проблема.

Когато на родителя не му хрумва нищо друго и се чувства „губещата страна”, той се хваща за наказанието като „удавник за сламка”.


Превръщането на наказанието в рутинно противодействие е погрешна практика, която обаче се среща твърде често.В някои семейства за определени постъпки на детето
има и своеобразен „ценоразпис”:
всяко скубане на по-малкото сестриче отнема на 3-годишния палавник десерта, всяко хвърляне на играчки го лишава от приказката му за лека нощ и т.н. Потенциалът на децата за сътворяване на бели обаче е толкова голям, че дори и родителят с особено богата фантазия едва ли ще може да измисли наказание за всяка пакост.

Репликите от рода на „Веднага отивай в стаята си и не излизай, докато аз не ти кажа”, повтарящи се при всяка лоша постъпка на детето, обикновено се оказват напълно безполезни. Спомнете си историята за „най-палавото момче в целия свят” – Емил от Льонеберя. Бараката за дърва, която по заповед на баща му е основно място за наказание, се превръща в работилница за дялкане на дървени човечета – всяко от които става гордо свидетелство за поредната беля.
   
Когато наказва, родителят рядко си задава въпроса
каква е истинската причина детето да постъпва лошо
и дали наказанието действително ще подейства възпитателно. Мярката да стои в стаята си, наложена на тригодишното момиченце, което е ощипало 6-месечното си братче, няма да потуши ревността му към него, а тъкмо обратното – възможно е дори да я засили. То отново ще ощипе бебето, но ще издебне момент, когато никой не го наблюдава.

Най-добре е да се избягват закани, които няма да бъдат изпълнени. „Ако не престанете веднага, ще спра колата и ще ви сваля на шосето да се прибирате сами”, е типична закана на изнервена майка, която се опитва да потуши разразилата се в колата битка между синовете й за някаква играчка.

Правилният подход в случаите, когато родителят иска да покаже на детето, че е прекрачило определени граници и правила, е да заложи на принципа, че
децата се учат от последствията на действията си
Ако малчуганът се държи по-агресивно с другите деца на площадката, той трябва да знае, че бързо ще се прибере вкъщи с татко. Ако не си е подредил играчките, трябва да е наясно, че няма да излезе на разходка. В такива моменти обаче е важен спокойният тон, с който осведомявате детето си за последствията. „Наистина е неприятно, но няма да излезем навън, преди да обядваме” – би свършило по-добра работа от гневното: „Ще стоиш затворен вкъщи, докато не си изядеш яденето.”

Ако понякога накажете несправедливо детето си или реагирате прекалено бурно в дадена ситуация, признайте грешката си. Не се страхувайте, че така ще подроните авторитета си пред малчугана. Напротив – така ще му покажете модел на поведение, който след време детето ще последва и само ще си признава, когато е сбъркало.

Соня Найденова
психолог

Превръщането на наказанието в рутинно противодействие е погрешна практика, която се среща твърде често.