Сигурно не е някакво изключение майка на 18-месечно дете да се сблъска с пристъпа му на гняв. Със зачервено лице то реве, хапе, удря и накрая хвърля кутията с крем на сантиметри покрай главата й. И всичко това само защото е искала да смени фланелката му. Напълно изтощена, майката се пита отчаяно как е възможно толкова малко човече да се разбеснее така?


Канадският педиатър и психиатър професор Ричард Трембли успокоява родителите, че това поведение е напълно нормално и че то е заложено в природата на децата. Той има сериозно основание за заключението, тъй като в продължение на 20 години със своя екип проучва агресивното поведение на хиляди деца и юноши между 5-месечна и 20-годишна възраст. Един от изводите е, че независимо как израстват, на 1 ½ год. децата започват да хапят, дращят, удрят около себе си и хвърлят предмети. Затова проф. Трембли е убеден, че агресивните наклонности не се придобиват, а са вродени. За майките и татковците това е добра новина, тъй като този извод ги оневинява за поведението на детето им. Децата трябва тепърва да се учат как да се избавят от “натрапената” им от природата агресия.

Експлозивни времена
Според резултатите на канадския учен природата обаче е предвидила твърде дълъг срок, докато малките успеят донякъде да потушат агресивността си. Неконтролируемите пристъпи на гняв остават докъм петата година на детето. Едва след това то развива способността да се преборва за задоволяване на потребностите си с аргументи вместо с юмруци.
Накратко казано – на семейство, което има дете между 1 ½ и 4 ½ год., му предстоят експлозивни времена. Никога в живота си човекът не е толкова агресивен, както през този период, включително и през пубертета, от който всички родители настръхват. Те могат само да се утешават, че избухливостта на детето им не зависи от тях, че не могат да направят нищо срещу тази природна стихия.

Откриването на Аза
Въпросът е как по-спокойно да се преживее фазата на ината. Педагозите отдавна знаят, че децата между две и четири години опитват „въстанието на джуджетата”. Причината за това не се крие само в агресивността, присъща на ранната детска възраст, но и в една важна крачка в развитието – децата откриват Аза. Изведнъж малчуганите искат сами да могат, да правят и да решават всичко. Мотото например е: „Не искам нова шапка, дори и да ми харесва. Ако мама иска да се наложи, ще си има ядове.”

Добре дошли във фазата на бунта!
Така по-рано са наричали периода, през който децата развихрят ината си. Според датския семеен терапевт Йеспер Юуул понятието „инат” не е правилно, защото напомня бунт заради самия бунт. Той твърди, че в тази ранна възраст детето става самостоятелно, а родителите – упорити. Затова в съвременната психология се е утвърдила нова дефиниция – фаза на автономността. Това означава, че възрастта на самостоятелността е времето, през което малките искат да са самостоятелни и са разстроени, когато им се пречи.

Помощ вместо твърдост
Как е най-добре да се постъпи? Съветът е родителите да възприемат гневните изблици на детето си като неконтролируемо разочарование по пътя към самостоятелността. Така тяхната задача ще е да помагат на детето да преодолява отчаянието, до което е докарано от връхлетелите го емоции. Как конкретно може да стане това? Най-добре чрез контролирано отстъпване. Преди всичко детето трябва да усети границите. Едногодишното да научи, че останалите хора имат други представи, с които трябва да се съобразява. Има три важни правила, нужни за всекидневието.
 Най-добре е да не се въвеждат повече от пет основни правила.
 Тези основни правила в еднаква степен да се отнасят за децата и за възрастните.
 Правилата да се отстояват последователно, но и с любов. Това означава да не се оставя гневното, отчаяно и разочаровано дете само с емоциите си. Понякога родителите искат да се уединят, за да се успокоят, но много по-добре е да са до развилнялото се дете и да му помогнат да преодолее това състояние.
 
Да се потуши гневът
Важно е да се напомни, че са позволени всички чувства, но не и всяко поведение. Защото и детската свобода свършва там, където започват границите на друг човек. Това означава, че ако детето проявява насилие, родителите трябва да реагират. Наказанията и забележките обаче нямат дълготраен ефект. Децата се учат преди всичко чрез примери. Следователно задачата на родителите е да ги научат как да се справят с мощните изблици на емоции, като им обяснят, че е разрешено да викат, да хвърлят възглавницата, да пускат любимата си музика високо, но не и да удрят и да причиняват болка.
Малко преди да избухне или точно по време на гневния пристъп, детето е в плен на отчаянието си. То не вижда изход. Отново спасението му е да има избор, отново да може да реши нещо. Това би означавало да възвърне загубения контрол, включително и над себе си.

Как изглежда това на практика?
Например като смяната на фланелката не води до битка за надмощие – щом детето не иска, няма нужда родителят да  отстоява желанието си. Може да се изчакат пет минути – това кратко време не е фатално, а често помага на детето да се успокои, че изборът му се взема под внимание. Друга възможност е то да бъде изненадано с нещо ново, например с предложението вместо фланелката то да облече ризка.
Спорът за вечерното миене на зъбите пък може да се избегне с избора на една от трите пъстри четки за зъби – „С коя ще търкаме днес?”. Така въпросът за самото миене вече не е спорен.
Най-добрата профилактика през фазата на автономността е на децата да се предлагат възможности за избор, които, без да ги натоварват, да удовлетворяват желанието им да са самостоятелни. Дали спагетите да са залети със соса, или той да се сипе отстрани на чинията? Кое да е първо – измиването на лицето или сресването? 

Никой не е перфектен
А когато сцената с избухналия гняв вече е в стихията си? Тогава не помага нищо друго, освен запазването на спокойствие. Може да предложите утешение, без да се налагате. Изчакайте. Когато бурята премине, прегърнете малкото си съкровище и карайте нататък – без възпитателни тиради.
Въпреки всички усилия обаче нервите на родителите дори на публично място може да не издържат. В тези случаи не е нужно да се осъждат твърде строго. Макар и да не е изискано от гледна точка на добрия тон, строгото нареждане да се сложи край на театъра е човешко. Детето, което е във фазата на автономността, трябва да изтърпява и подобно подвикване.
Дали това непреодолимо избухване също не е заложено някъде в гените на родителите? Като нещо от рода на природна сила? Това би било много утешително познание. Може би учените като проф. Трембли ще се заемат с разнищването и на този въпрос...

Из чуждестранния печат
Катерина Кирилова