Защо е толкова важно децата да се научат своевременно да разбират другите и да се сработват с тях.
Когато Сашко (2 год.) отнема на детската площадка играчката на Пепи (3 год.) и брани след това с нокти и зъби плячката си, родителите, наблюдаващи тази сцена, реагират нееднозначно. От една страна, с неодобрително клатене на глава: "Я го вижте този малък егоист!" От друга, с тайничко възхищение към напористия малчуган: "Този няма да си остави магарето в калта, от него със сигурност ще излезе нещо."
Ето ви две противоположни възпитателни цели. Едната залага на ценности като справедливост, съчувствие, съобразяване с другите, а също и на готовността да се откажеш от нещо. Другата е насочена към бъдещите опасности в училищния двор, към тормоза от страна на колегите, към битките за приемане в елитна гимназия, за печелене на конкурси за работа, за ръководни длъжности. В края на краищата нали стремежът е да подготвите децата си за житейските битки, макар и предстоящи в по-далечно бъдеще. Не са ли егоизмът и бутането с лакти превъзходните оръжия за тази борба? Или това е грешна позиция?
Още от яслите и детската градина малките се учат на
правилата на играта
които ги сближават и им помагат да се съобразяват един с друг. Тук пробиването на път с лакти би било погрешна тактика. И по-късно – в училище, децата биха могли да се противопоставят на заплашващите ги опасности само ако са заедно и се пазят взаимно.
Как да се накарат малките деца да мислят и за другите и да им съчувстват? И дали това изобщо е възможно?
Отговорът е: Не! Проучвания показват, че едва в пубертета децата са в състояние да се поставят в положението на другите и да развиват добродетели като съчувствие и съпричастност. Това е така, доколкото действително едва през пубертета се достига нивото на възрастните по отношение на чувствата и мисленето. Признаци на съчувствие обаче се проявяват и при съвсем малки деца. Те ни утешават, ако сме се ударили, дават ни назаем куклата, за да не се чувстваме самотни. И дълго галят плюшеното мече, ако е паднало на пода, целуват го по главата да му мине по-бързо болката…
Тези
малки положителни знаци на съпричастност
които са заложени у всяко дете, трябва да се поощряват. Най-важното при това е да се използва точният момент. Ето няколко примера: Двегодишната Мими е получила бисквита и дава на куклата да отхапе от нея. Може само да наблюдавате усмихнато и да не реагирате. Можете обаче да се възползвате от възможността и да похвалите детето. С това ще покажете, че сте видели постъпката и я одобрявате.
В яслите Мишо (1 ½ год.) безропотно дава чашата си на по-голямо момиченце. Защо да не му кажете, че на момичето му е приятно да поиграе с неговата чаша. Не се карайте и не се налагайте обаче, ако детето Ви отказва да отстъпи чашата си. По-добре изчакайте друга възможност да го похвалите за нещо.
Наблюдавайте детето си по време на игра – все едно дали играете с него, или не. Винаги има възможност да го поощрите за нещо положително – за това, че се е съобразило с по-малко дете, че е дало на всяко приятелче бонбони или че е забелязало друго дете, което също иска да участва в играта им.
Стремете се да насочвате вниманието на детето си
към мислите и чувствата на другите
За това няма разработени програми, които могат да се усвоят набързо. Нужни са време и търпение. Както и готовност да използвате всяка възможност за похвала и поощрение. Това понякога е уморително, но си струва!
Избягвайте едно – не използвайте чувствата си като средство за натиск. Не казвайте: "На мама й е мъчно" ("... ако не изядеш закуската си", "... ако тормозиш брат си"). Това би било шантаж, от който детето Ви най-вероятно ще се почувства виновно.
Да се върнем към Сашко и Пепи. Какво може да се направи с такъв малък агресор, който отхвърля всички мостове към помирението? Само не гледайте настрани! И не мислете, че децата трябва сами да се оправят помежду си. Предупредете детето си един-единствен път: "Или ще върнеш играчката, или си отиваме!" Ако това не помогне, изпълнете заканата си. Напълно спокойно.