Къде изчезна детето?
Често пъти се случва родителите да се разтревожат силно, защото неочаквано с детето им се е случило нещо много неприятно – то е изчезнало! Във всеки случай причините за това са различни: то се е загубило, избягало е, а в последно време може и да са го отвлекли... Слава Богу, у нас този вариант се среща по-рядко.


Най-често малките деца се загубват от погледа на родителите си. Обикновено това се случва на многолюдни места – в парка, на силно оживена улица, в голям магазин... Нещо силно е привлякло вниманието на малчугана – той се е спрял да гледа… и се е оказал сам сред непознати хора. Уплашено и паникьосано, такова дете тръгва напосоки да търси мама и тати, тича насам-натам. И ако е навън, може още повече да се отдалечи. Най-често някой доброжелателен възрастен го поема под своето крило, докато родителите му го открият. За да бъде предотвратен подобен инцидент, д-р Вилке – опитен немски детски психиатър, съветва: подгответе предварително детето си, че може да се загуби в навалицата където и да е, дори и да сте излезли заедно. Убедете го, че не бива да се плаши, а трябва да спре да чака на едно място. Ученият е предвидил, че едно малко дете не е в състояние да се отдалечи много, защото не може бързо да се придвижва. Обикновено за 1–2 минути най-много да извърви около 100 метра. Така че няколко възрастни, тръгнали да го търсят в различни посоки, по-лесно ще го намерят. Ако детето е по-голямо, за всеки случай, още преди да излезете, уговорете място, където да се изчаквате. Това място трябва да се забелязва отдалеч и лесно да се открива – например щандът за сладкиши и бонбони.

Понякога дори 3–4-годишните побягват, без да се замислят. На някой палавник му харесва да тръгне сам напосоки, защото го е привлякло нещо интересно или пък просто за да се наслаждава на свободата – никой не върви след него и не му отправя досадни забележки и забрани. Скоро обаче това дете разбира, че нещо не е наред. Около него всичко е непознато – улици, къщи, хора. Завладяват го срах и обърканост, то се разплаква.

Мотив за бягството
В предучилищната възраст вече се срещат бягства, провокирани от определен мотив. Макар и не много често, но има случаи, когато детето решава да избяга и от детската градина. На едно момиченце му домъчнява за мама, а на друго учителката му е направила за нещо забележка. Тези две бягства са завършили с добър край. Бабата на едното разказва как ненадейно е видяла своята внучка сред пътниците на кварталния автобус. Момиченцето просто се е качило, без да знае къде ще слезе. Другото дете е било намерено на близка до градината улица от пазаруваща в този район съседка на семейството му. Друг пример. Венци, 5 год., решава изведнъж тайно да се измъкне по време на разходка на групата от детската градина. Докато другарчетата му се прибират, той остава последен и спонтанно побягва към къщи. Защо? За да провери дали случайно Дядо Коледа не се отбил у тях по-рано и дали му е оставил вече подаръка под елхата, която вечерта са украсили. Домът му е бил наблизо, но не е имало кой да му отвори – родителите му са били на работа. И отново една добра съседка го вижда и го прибира.


За съжаление най-често съзнателното бягство от дома се реализира от детето като форма на пасивен протест. Това обикновено са реакции, провокирани от преживяно несправедливо физическо наказание, от страх от предстоящи сурови мерки за някакво провинение или от неуспех. Ако в семейството редовно има скандали или конфликти и детето живее в стрес, то се чувства отхвърлено, излишно и лесно може да стигне до
„спасителния изход” – навън и далеч от къщи ще е по-добре. Момиченце на 4 год., което живееше в подобна атмосфера, най-чистосърдечно ми сподели: „Аз искам да съм зайче и бързо-бързо да избягам навън…” Често чрез такова действие нараненото дете иска да събуди съчувствие, да привлече повече внимание към себе си от страна на родителите и близките. То използва дори такъв, малко смешен начин – скрива се в гардероба: ”Нека се разтревожат и уплашат, че детето им го няма.”

Въпрос и на характер
След 7-годишна възраст бягствата все повече зачестяват. Понякога зад тях се крие естественият стремеж на порастващото дете към приключения и нови впечатления – светът крие толкова примамливи места и тайни! Но никак не са редки случаите, когато мотивите са неблагополучия в училище – строг учител, слаби оценки, лошо отношение от страна на съученици, които иронизират и дори малтретират детето.
Децата, склонни към бягство като форма на пасивен протест, обикновено имат някои характерови особености, които ги предразполагат към това. Като се изключи незрялата психика при по-малките, могат да се посочат лесна ранимост, повишена чувствителност, волева неустойчивост и неумение да отреагират активно в своя защита, когато нещо ги застрашава и емоционално разстройва.
За родителите е важно да имат предвид този начин на поведение, с който може неприятно да ги сюрпризира тяхното дете. И добре да обмислят и преценят подхода си към него. Защото живеем във време, когато заради присъщата на малките лесна доверчивост, любознателност и липса на личен опит извън дома ги застрашават много рискове. Бъдете бдителни, дори когато сте заедно със своите деца навън!

Мълчанието като защитна реакция
Друга форма на пасивен протест е т.нар. елективен мутизъм. За разлика от бягството, което е по-типично за момчетата, елективният мутизъм, макар и не често, се среща предимно при момичета.
Мутизъм е термин, който означава замълчаване, загуба на способността за говор, но на психична основа. Няма неврологично увреждане до пареза на речевите мускули. Подобен тип реакция се среща у деца, които вече са проговорили – след 3-годишна възраст. И така детето изведнъж замлъква, защото е изникнал отнякъде проблем – в детската градина, в училището... Мутизмът се определя като елективен, тъй като се изявява изборно – не по отношение на всички и навсякъде, а само в определена ситуация. Засягат се главно комуникациите на детето с конкретен възрастен, който му е въздействал психотравмиращо. Иначе то общува нормално със своите близки хора и връстници. Смята се, че това е защитна реакция, а според някои психиатри – форма на пасивен протест срещу негативни въздействия върху психиката на детето от страна на другите. Речта, като по-бавно формираща се сложна функция, по-лесно се разстройва и потиска.
Пример. Елка, 5½ год., посещава специализирана езикова детска градина. Там се появява нова учителка – чужденка. Родителите я описват като „студена, неприветлива жена, която винаги е недоволна, дори не отговаря на поздравите на децата”. Пред тази учителка Елка упорито мълчи, което още повече изнервя госпожата. Налага се да преместят детето в друга детска градина.
Наблюденията на деца с този проблем показват, че при тях има някои характерови особености: те са по-плахи и срамежливи, по-лесно се травмират от силен емоционален стрес, често са силно привързани към майките си. Обикновено се установява, че някой от родителите в детството е бил по-мълчалив, но и досега не умее да общува лесно и не се чувства комфортно сред непознати хора.
За да замлъкне детето, винаги има някакъв отключващ фактор. То може да е потиснато от рязка, неблагоприятна промяна – семейството емигрира и изведнъж детето навлиза в чуждо езиково и културно обкръжение. Или то преживява заболяване и го настаняват в болница, където получава голяма доза негативни емоции. Или се появява нов партньор на майката след развода й…
Избирателно прекратеното говорно общуване все пак отзвучава, но при всяко дете това става след различен период от време (обикновено до 10–12 седмици). Много важно е всеки случай задълбочено да се анализира с детски психиатър или с психолог, като се набележат съответни мерки. Ако се наложи, психотерапията се планира поетапно, за да може проблемът да се изживее по-плавно.

Други варианти на съпротива
Има и други начини на пасивен протест. Чрез тях някои малки деца се опитват да се противопоставят на родителските изисквания и строги наставления, които не желаят да изпълняват.
 Детето просто не се съобразява с родителските изисквания, но без да опонира с думи – все едно, че не чува какво му казват.
 През ранното детство типична форма на протест е
отказът от храна или повръщането й. Майки, които настояват обезателно да се изяде „всичко!” от страх детето да не остане недохранено, защото „е много злоядо”, сами провокират протеста. Детето започва умело да го прилага и при други неизгодни за него ситуации. Така то манипулира родителите, фиксирали се на тема хранене.
Като развиваща се личност – със свои потребности и права, всяко дете има основания да протестира. Едни обаче го правят чрез активни действия и агресия, а други прибягват до пасивни форми на съпротива и защита... 

Д-р Маргарита Поппандова
детски  психоневролог