Родителите винаги намират причини да държат детето изкъсо. Това обаче не помага нито на тях, нито на него. Още на 5 месеца бебето може да посяга към предметите и да ги хваща. Това му се удава лесно. Пускането по заповед обаче се учи много по-късно – между 12-ия и 15-ия месец. Дотогава това умение просто е игра на случайността. Странното е, че нещата изглеждат подобно и при възрастните. Майката веднага се влюбва в безпомощността на бебето и го държи плътно до себе си, за да го предпазва.


Когато то прояви желание самостоятелно да се запознае със света, тя го обгражда със “зидове, огради и предпазни решетки”, като че ли отвсякъде дебнат диви зверове.

Стремежа да закриля детето, да го задържи до себе си много майки (и татковци понякога) съхраняват до края на живота си. А това съвсем не е в интерес на детето.

Прекаленото пазeне води до падане
В кафене на пешеходна зона около едногодишно момченце се пуска от майка си и прави няколко несигурни крачки. “Не бързай толкова!”, вика след него майката. Детето продължава да тепа по паважа право към малко стъпало. “Внимавай!”, крещи с пълно гърло младата жена, момченцето й се опитва да погледне към нея и пада по лице. Следва рев до Бога. “Така става, когато не внимаваш”, обявява майката и е безкрайно доволна, когато момченцето отново сяда в скута й.


Естествено всяко дете, което се учи да ходи, от време на време пада. Който се опитва да спести на детето си този опит, задържа развитието му. Който се опитва да му помага с предупреждения, само отвлича вниманието му. От друга страна, едва ли паважът е най-подходящото място, където малкото трябва да тренира ходене.
Да вярваме, че затова майката е толкова предпазлива и щом изпие кафето си, ще се отправи към тревичката в парка, където синчето й ще може на воля да се упражнява на мек “килим”.

Кой има думата тук?
Ники е на 2 ½ години. Майка му се оплаква, че от ден на ден става все по-трудно да му се угоди. Ако му даде играчка, той я захвърля, ако е в кухнята с нея, той изтръгва чекмеджето с приборите, хвърля капаците на тенджерите по пода, върти с всичка сила ключовете на електрическата печка…
Ники е във възрастта на ината, която всъщност би трябвало да се нарича възрастта на отделянето. В този период детето открива собствената си воля, с чиято помощ то започва да се съпротивлява на прекалената опека от страна на родителите. За мама и татко това означава да се откажат от частица от властта си и от желанието да раздават команди от сутрин до вечер.
Във възрастта на отделянето обаче не бива да се оставяте детето да ви изнудва чрез пристъпите си на инат и безмълвно и безучастно да чакате то да се укроти само. В такъв ден може да му позволите да избира от коя чаша да пие, на коя площадка да играе, кой панталон да обуе... За големите това са банални неща, но за тригодишните са гигантски крачки напред.

Другите авторитети
Откакто Ива ходи на ясли, родителите й са притеснени – лелките имат различни изисквания от мама и татко и детето постепенно започва да се отчуждава от близките. Родителите се колебаят дали да се оплачат, но в крайна сметка решават да изчакат. След 6–7 седмици момиченцето се успокоява. В такива случаи добре е да се изчака и да се стигне до намеса само ако има основни различия във възпитателните методи. За детето е полезно да се сблъсква с различни подходи и е възпитателно да се оставя само да се справя с новото и необичайното. Само така то може да научи, че трябва да реагира по различен начин към различните хора.

В капана на внучето
Не винаги децата са жертви на стремежа на родителите да ги държат плътно до себе си. Често това се случва и на бабите и дядовците. Те трудно могат да свикнат с мисълта, че порасналите внуци не се нуждаят вече от техните постоянни всеотдайни грижи. Много от тях стигат до депресия и чувство за безполезност, когато гувернантският им период приключи. Затова добре е отрано да подготвите милите си родители, че този ден рано или късно ще настъпи. Това, което се отнася за вас, важи и за бабите и дядовците – който обича децата си, не ги притиска до себе си, а разширява все повече свободното пространство около тях. И от време на време дори дава тласък – хайде, мило наше детенце, светът е пред тебе!