„Майки и бащи, родители! Защо на бъдещето ваше удряте шамари?” – едва ли сте забравили песента с протестно послание на Женя от култовия филм „Васко да Гама от село Рупча”?! Навярно този епизод предизвиква у вас весела усмивка и спомени за ерата на марципаните и лимонадата в стъклена бутилка.


Днес, десетилетия след времето, когато беше допустимо някой учител да ти издърпа ухото, дали новото поколение родители са станали по-сдържани към „шамаросването” на потомците? Но не само в детската градина или в училището, но и у дома…

„Много ме веселят майки на 6-месечни бебета, които твърдят, че
никога не биха ударили детето си
Не вярвам, че има дете на около 3–4 години, което
никога не е било пляскано…”, споделя млада майка в Интернет форум. „Случвало ми се е да ударя, за което после страшно съжалявам и се чувствам отвратително”, признава друга майка.
Неволно изпускане на нервите или „възпитателна” мярка –
май не приемаме някой и друг шамар на детето си особено драматично. Това като че ли е нещо, което рано или късно неизбежно ще го сполети, както се е случвало на самите нас, когато сме били деца.

Тази нагласа не е типично балканска. Според учени от Университета във Фрайбург всяко трето дете в Швейцария е
удряно от родителите си поне два пъти годишно
В много от семействата пошляпването започва още преди малчуганът да навърши 2 години. Сред най-честите поводи за санкцията анкетираните посочват неприлично поведение на детето на масата, силни крясъци, скъсани книги или лоши оценки. Резултатите от проучването показват, че
бащите по-често от майките
прилагат телесно наказание
В Словакия пък повече от 90% от родителите подкрепят позицията, че шамаросването е полезно за възпитанието на детето, а 42% от тях дори смятат, че е нормално да използват „помощен” предмет за целта.
За да се променят нагласите сред европейските родители, през юни 2008 г. Съветът на Европа стартира безсрочна кампания под надслов „Вдигни ръка срещу телесното наказание!”. „Целта ни е да съдействаме за промяна във възгледите на много родители за това какво е допустимо да правят зад стените на дома. Най-голяма вреда на детето  нанася не тежестта на физическото наказание, а самият акт на насилие. Той показва на малкия човек как в бъдеще може да решава проблемите си. Затова се стремим да насърчаваме т.нар. позитивно родителство – възпитание чрез разговори, разбиране и любов. И винаги да помним, че ни е много лесно да решим сложна ситуация с един шамар, но в крайна сметка той никога не носи истински положителен ефект”, обяснява Магдалена Делинешева от Информационния офис на Съвета на Европа в София. 
С шамара родителят едновременно внушава на детето страх от по-силния и му показва, че
чрез насилие то може да властва
над по-слабия и безпомощния, твърдят психолозите.
Докато актуалните тенденции в цирковото изкуство повеляват животните да се дресират без никакъв бой –
само с думи и поощрение, някак парадоксално изглежда, че все още има родители, които смятат шамарите за добро възпитателно средство за детето им. „Все още често можем да чуем коментари между родителите от рода на: „Трябва му един хубав бой” или „Който жали пръчката, не жали детето”. Тези приказки солидно са се загнездили в съзнанието ни”, твърди г-жа Делинешева.
Една от целите на кампанията „Вдигни ръка срещу телесното наказание!” е да помогне за приемането на закони срещу телесното наказание не само на публични места, но и в домашна среда в 47-те страни–членки на Съвета на Европа.
Оказва се, че вече от десет години България е сред държавите, според чието законодателство
за шамаросване на детето си
родителите носят наказателна отговорност
Истината обаче е, че е приет закон, който дори не сме забелязали… И за това има причина – българският родител не очаква някой да му търси отговорност, като се намесва в „личното му пространство”.
Дали, ако в градинката видите майка да удря шамар на 3-годишния си син, ще й обърнете внимание с аргумента: „Това ви е забранено от закона!”? На този етап още по-екзотично звучи идеята, че родители, ударили шамар на детето си, могат да отнесат предупреждение от полицай.
Дали такива закони провокират обществото към съзряване, или те се „засаждат” и дават плод на почвата на вече променени нагласи? Най-ярък пример за обрат в родителските възгледи е Швеция. Първоначално мнозинството шведи възнегодуват срещу приемането на официалната забрана да удрят децата си. През 1979 г. обаче шведските управници приемат закона. След този акт и след позитивни кампании до 1995 г. само 6% от родителите застъпват позицията, че е приемливо детето да се удря.
Далеч по-различна обаче е ситуацията в Нова Зеландия.
През 2007 г. хиляди родители
демонстрират срещу приетата забрана
и защитават „правото си” да дърпат ушите и да удрят своите потомци.
Големият парадокс е, че в протестите участват и деца. Родителите събират подписи и така през лятото на 2008 г. инициират референдум по темата. Жителите на Нова Зеландия трябвало да отговорят на въпроса: „Трябва ли заради ударена плесница на детето си родителят да носи наказателна отговорност?” Около 88% от гласувалите дават отрицателен отговор. Най-вероятно обаче управляващите няма да се съобразят с „гласа на народа” и няма да отменят вече приетия закон.
През 2001 г. управниците във Великобритания пък преценяват, че приемането на закон, криминализиращ шамаросването на детето у дома,
не кореспондира с реалността и
забраната няма да бъде спазвана от родителите
Появяват се дори организации, подкрепяни от училищни директори и родители, които се борят за връщането на телесното наказание в училищата. Според тях то спомага за дисциплиниране на „разхайтеното младо поколение”. Все пак в Шотландия, която се ползва с юридическа автономност, е забранено наказването на детето да бъде чрез разтърсване, не се допускат и удари по главата, както и употребата на предмети за удряне…

Сандра Керелезова