“Не зная как да живея, как да победя унинието. Не искам да съм вечно разочарована. Срина ме майка ми. Сгреших, стъпих накриво. Тя ме осъди остро и с нищо не ми помогна да се изправя. Твоята майка понякога може да те е засягала, но ти си научила от нея толкова много за хората, за себе си. Моята е тъпа като тиква. Знае само да ми дава месо и зеленчук, но не това ми трябва. Пътя към щастието искам да ми сочи. Мразя я!” – отчаяно ту шепне, ту крещи 30-годишна жена.
Трепет. Радост. Току-що сме разбрали, че ни е споходило най-голямото женско щастие – Новият живот в утробата. Въоръжаваме се със списания, книги за бременността, отглеждането на бебето и детето. Овладяваме перфектно въпросите на храненето, отлично знаем с кой балсам да мажем детското дупе, за да не се подсича. Четем! А помисляме ли, че раждаме Човек? Че Той не само ще яде?


Няма да усетим кога безпомощното същество, което размахва хаотично крайниците си в модерната количка, ще тръгне само, без мама, в кварталната градинка, ще се срещне с друго, подобно на него, и между тях ще заискри първата радост от общуването или ще възникне първият конфликт.
Ние, майките, непрекъснато се трудим – готвим, чистим, къпем с много любов роденото от нас създание и пропускаме златното време да развиваме себе си. Сами не знаем кои сме, към какво се стремим, какво трябва да поправим в душите си. Неусетно излитат ден след ден, докато настъпи мигът на страшния съд от най-милите ни, за които сме дали всичко –

присъдата, изречена от нашите деца: “Тъпа като тиква!” Жестоко е!
Как да се предпазим от страшния съд на потомците си?
На първо място да се устремим да опознаем себе си и най-близкото си обкръжение. Как бихме могли да изживяваме мъката и радостта заедно с децата си, когато не разбираме себе си, а и другите са загадка за нас?
“Да разбереш, значи всичко да простиш” – шепне учителят ми по психотерапия, дал много познания и мир на страдащите. Колко често мразим някого, защото ни е наранил, обидил… Мразим и себе си, защото сме отхвърлили някого или някой ни е отхвърлил. Тайно и неумолимо ни унищожава чувството за вина, когато сме убили вярата у някого… Ту злобеем и упрекваме всичко и всеки, ту обвиняваме себе си за всевъзможни неуспехи. Какво да сторим, за да се чувстваме горе-долу Човеци?
Да дадем безрезервна любов сами на себе си
Да се обичаме барабар с всичките си дефекти. Да усещаме прекрасното у себе си. Не е лесно да се научим да опазваме същността си на Човеци въпреки несъвършенствата си. Успеем ли да се разгадаем, да си простим и с твърда крачка да поемем към следващото предизвикателство, веднага ще разберем партньора, който ни е оскърбил до смърт, ще оправдаем комшийката, която поради духовна нищета ни залива с клюки и интриги…
Много скоро детето, дето сега подритва под сърцето на бъдещата майка, ще се втурне вкъщи с плач: “Мамо! Митко ми счупи играчката-а-а-а!” Как ще постъпим? Има два варианта. Луд скандал с Митко и с майка му, възстановяване на играчката и толкоз… Но защо да не използваме случая по-мъдро? На достъпен език да обясним на детето си, че Митко е беден, никога не е имал и няма да има такава хубава играчка, а и у дома не го обичат чак толкова много. Детето ни завинаги трябва да запомни факта, че човек реагира злобно, агресивно само когато жестоко го боли, когато е крайно нещастен. Най-добре е ситуацията да ни послужи да дадем
урок по етика на детето си.
Нека поканим провинилото се момче у дома, да го почерпим, да се помъчим да разберем какво го гнети, откъде извира агресията му. Ако подходим към него с искрено съчувствие, то сигурно лесно ще изплаче мъката си,. А така ще поднесем ценен житейски урок на нашето най-мило същество. Нагледно то ще се убеди и ще запомни, че лошото не е лошо, а неистов вик за помощ, за разбиране. “Да разбереш, значи всичко да простиш.” Това осигурява чудото – най-върлият враг да се превърне в най-добър приятел, както в приказките, но сега наяве, в нашия живот и в живота на потомците ни.
Каква полза има от манджите, сервизите, модните тоалети…, ако не успеем да опознаем единственото ценно на този свят – Човека?! Каква стойност има кулинарното “ваятелство”, щом
в душата ни цари тюрлюгювеч
от неразбиране, обвинения. А когато детето ни дотича и в очите му прочетем молба да възвърнем вътрешния му мир и хармония, ние да му предложим сладкиш, направен по най-сложната рецепта. Няма ли с това да допринесем за още по-големия хаос в душата му, тъй като отказваме да разберем роденото от нас и неговото обкръжение.
Сигурно безкрайно много пъти ще чуваме: “Мамо, много ме боли!”
Ако съумяваме “да обезболяваме” душите на децата си, после на внуците си, ще бъдем вечни. “Баба ти казваше…”, “А прабаба ти твърдеше…” “Тъпа като тиква!” А иначе “тиквата” е давала пари, зеленчуци, нови ботушки… Осигурявала е обаче бързопреходното, което няма грам нравствена стойност. Точно тази “тиква” е останала недокосната от безсмъртните ценности на човечеството. Затова сигурно получава справедлива безсмъртна присъда от детето си, иначе осигуряващо й биологично безсмъртие…