Можем ли да привлечем интереса на съвременното дете, обсадено от 3D анимации и герои супермашини, с приказните образи от нашето детство? Имат ли шанс Снежанка и джуджетата пред Спайдърмен и гормитите? Познавачи на детската душа уверяват, че това е мисия възможна и… възпитателна. Затова без колебания свалете от тавана кашона със старите си детски книжки, изтупайте ги от праха и позволете на детето си да прекрачи прага на онзи приказен вълшебен свят, от който вие сте били пленени преди години…


Когато братята Вилхелм и Якоб Грим за първи път издават своя сборник „Детски и семейни приказки”, наблягат повече на митологичната и поетичната страна на приказните истории. След време обаче, когато забелязват силния интерес на децата към книгата, преработват второто й издание, като правят езика по-достъпен за детската аудитория. Така те откриват в своя сборник силата на Възпитателна книга. За двамата братя е ясно, че въвеждането на детето в приказната вселена, в която всяко действие има последствия, е далеч по-убедително от куп назидателни речи.

Приказката предлага
модели за справяне с
житейски предизвикателства
Неслучайно великият Ханс Кристиан Андерсен често е вплитал в приказките си мотиви от собствената си съдба. Прекарал детството си в бедност, като малък той се чувствал различен и бил подиграван от връстниците си заради фантазиите, които споделял – че не е дете на обикновен обущар, а на аристократи, които са го подменили като бебе. Още от детските си години той вярвал, че притежава необикновен талант, но не смеел и да мечтае, че един ден ще намери място в компанията на най-почитаните личности в Дания. Именно тази справедливост на вродените позитивни качества, въпреки произхода, тържествува в емблематичната история на „Грозното патенце”. Андерсеновата приказка „Леля Зъболеля” пък е художествен резултат от хроничния зъбобол, измъчвал писателя почти през целия му живот.
Приказките на Андерсен развиват способността на детето да забелязва онова, което хората край него не изказват с думи. Затова и през 1922 г. ирландският есеист Робърт Линд пише за датския писател: „Андерсен може да направи предметите на полицата над огнището способни да преживяват епични авантюри. Той има по-тънко усещане за възможностите на една маша или на чукалото на вратата, отколкото повечето от нас имат за хората, които ни заобикалят…”

Малкото дете се доверява на приказката не само защото тя съживява наивния свят на фантазията, но и защото интуитивно долавя, че зад образите на говорещите оловни войничета и на танцуващите лалета
историите са истините за живота
Всъщност именно оттук идва силата на педагогическото им въздействие. Според австрийския психолог Бруно Бетелхайм приказката е способна да помага на детето да се справя с чувства като ревност, съперничество, гняв, страх от това да си различен или пък да останеш незабелязан. И всичко това се случва неусетно – докато вървиш заедно с приказния герой по пътя на невероятни приключения и страховити изпитания.
Съветът на специалистите обаче е родителите да не се изкушават да „разясняват” на детето дадена приказка. Нека случилото се остане „през девет планини в десета”. В противен случай родителят рискува да разомагьоса поуката от приказката, като я запрати в черно-белия свят на големите.
Ако детето ви се нуждае от повече обяснения, извън някои по-архаични думи и сюжетни линии, това най-често е знак, че
не сте подбрали подходящата
приказка за възрастта му
Това обаче съвсем не означава да не говорите с него за впечатленията му от чутото или прочетеното. „Ако малчуганът все рисува лошия вълк от приказката, това може да означава дълбоко стаен страх в душата му, който го измъчва”, твърди немската изследователка на приказките Бригита Шидер.
Но дали приказките на Братя Грим, на Андерсен или на Хауф са подходящи за днешното поколение деца? Всъщност този въпрос са си задавали също и родителите преди няколко десетилетия. Непосредствено след Втората световна война в изтерзаната от кръв и насилие Европа се появяват
яростни критици на старите приказки
Причината са някои пасажи, които представят доста натуралистични сцени на насилие – например епизодът от „Пепеляшка”, в който се лее кръв, докато завистливите сестри се опитват да напъхат краката си в пантофката, подадена им от принца. Или пък страховитата вещица в „Хензел и Гретел”, която само чака малкото момче да се „поугои”, за да го пъхне във врелия казан.
В този период се появяват и цензурирани варианти на едни от най-прочутите приказки. Но възможно ли е в действителност по-натуралистичните пасажи да травмират детската душа?
Бруно Бетелхайм предлага любопитната теза, че жестокото наказание, което получава злият герой в приказките, не нанася вреда, а тъкмо напротив – то е необходимо за психичната стабилност на детето. По този начин в детската представа за света (когато доброто и злото заемат полагаемото им се място)
се заличават хаосът и вътрешното чувство за несигурност Според прочутия австрийски психолог в приказките несъзнателните страхове се обличат в символна дреха – така те се преодоляват от детето толкова лесно, колкото злият герой от приказката си получава заслуженото.
Друго мнение пък залага на убеждението, че ако натуралистичните елементи не са изобразени в илюстрация или изиграни във филм или в театрална пиеса, няма риск те да оставят негативна следа в детската душа. От особено значение за подбора на приказка са възрастта на малчугана, както и индивидуалните му особености. „Раздялата с родителите в приказката за Хензел и Гретел например може да събуди страх у едно дете много повече, отколкото описанието как вещицата пада във врелия казан”, казва  Бригита Шнидер.
Освен за жестокостта, старите вълшебни приказки са критикувани и за това, че утвърждават принципите на патриархалния модел за семейство, според които
детето трябва да е покорно и пасивно
Умели интерпретатори обаче виждат в много приказки алтернатива на патриархалния авторитет. Образите на родителя в тези произведения рядко са еднозначни. Конфликти в семейството стават повод младият бунтуващ се герой да напусне дома, за да търси приключения из широкия свят. Разбира се, има и приказки, в които послушанието е възнаградено (например в приказката „Жабокът принц”). От педагогическа гледна точка в това няма нищо драматично – тъкмо напротив.
Друг критичен подход към вълшебната приказка е феминистичният. В много приказки момичето е примирено и очаква помощ отвън, недоволстват феминистки. Действително приказните героини не могат да преборват с физическата си сила великани и чудовища, но са умни и съобразителни. Понякога преодоляват куп перипетии, за да отърват кожата на момчетата. За това свидетелства поведението на героини като малката Герда в „Снежната кралица” на Андерсен или на хитрата Гретел от приказката на Братя Грим.

Сандра Керелезова