По това как да се отнасят към своите деца и как ги възпитават, родителите коренно се отличават един от друг. Това е характерно не само за отделните семейства, но е нещо обичайно дори в рамките на една семейна двойка. Защото всеки – и майката, и бащата, си е създал модел, който смята за най-правилен. Как се е стигнало до този модел?
Най-важни се оказват
личните преживявания на всеки
през детството
Онова, което човек вижда, чува и изпитва в собствения дом, докато расте.
Каква беше атмосферата у вас вкъщи? Топла, любвеобилна, весела? Или преобладаваха чести скандали и обиди? Поради което вие предпочитахте да прекарвате повече време навън – на улицата, на гости, в друга, наситена с по-приятни емоции обстановка.


Кое по ред дете бяхте – първото, средното, най-малкото? Наблюденията показват, че първородните деца са натоварени с повече очаквания, пред тях се поставят по-високи изисквания. Те растат сред възрастни и обезателно трябва да следват техните наставления. Затова се формират като по-дисциплинирани, по-изпълнителни и по-отговорни, но често от тях стават и бунтари. Към най-малките деца в семейството отношението е по-либерално и снизходително. Те са по-глезени и се научават умело да манипулират другите. Детето, което се е родило по средата, трябва да догонва постиженията на по-голямото, а и бързо бива изместено от малкия “принц” или “принцеса”, което не му осигурява много комфортна позиция.
Кой доминираше във вашето семейство, чия дума се слушаше повече – на баща ви или на майка ви? Или те взаимно се зачитаха и допълваха, всеки имаше своята тежест? Бяхте ли принудени да преживеете раздялата на майка си и баща си и да останете при единия от тях, като с голямо напрежение балансирахте между двамата? Кое беше най-характерно за техния възпитателен стил – изискваха строго, безпрекословно подчинение и само ви командваха, без да ви изслушват? Или пък обратното – може би те бяха мекушави, отстъпчиви и ви даваха неограничена свобода? Или винаги търпеливо обсъждаха с вас възникнал проблем и заедно вземахте решение за отстраняването му? Едновременно с това обаче в дома ви бяха установени твърди правила, които всички трябваше да спазват...

Когато настъпи време да поеме родителска роля, младият човек се изправя пред необходимостта да направи своя избор –
по кой път да тръгне?
Най-общо възможностите са няколко.
 Изцяло се включват в действие принципите и методите, прилагани в собствения дом.
 Пълно отричане на родителския подход, който е причинявал неудовлетвореност и дори страдания на детето. Когато то става зрял човек, решава да избере точно противоположната стратегия спрямо собствените си деца. Младият родител задълбочено анализира преживяното през детството. Той вижда от друг ъгъл онова, което го е дразнело и остро е критикувал в отношението към него от страна на майката или бащата. В резултат на тази преценка прави своите изводи и взема добре премислени решения. Съобразява се с индивидуалните особености на всяко от децата си, както и с времето, в което те растат, и с ценностите, които това време налага.
 В средата, където е отгледано детето, не е имало пример за родителски модел – то е израснало в социален дом или неочаквано се диагностицира сериозен здравен проблем при неговото собствено дете.
Конкретни примери от живота. Един негативен вариант на първия тип родители. Ето как разсъждават и действат те: “Моят баща беше много строг човек и у дома всички треперехме от него. Той често ме наказваше (дори и с бой), отпускаше ми малко джобни пари и ме караше да работя през ваканциите. Пред него не минаваха никакви капризи и глезотии. Затова пък аз израснах свестен и трудолюбив мъж – всичко съм постигал с много работа и пестеливост. От моите деца искам да спазват същите правила, без никакви възражения!” Това е типичен представител на т.нар. авторитарен родител.
Пример за втория тип модел. Една жена споделя: “Майка ми беше студен човек. Тя никога не ни целуваше и прегръщаше. За нея най-важно беше да спазваме благоприличие и да се държим възпитано (“Какво ще кажат хората, ако ти...”). Тя ни държеше на дистанция и ние със сестра ми нищо не споделяхме с нея. Постоянно ни беше страх как ще реагира, за какво пак ще ни упрекне.” Сега тази жена е майка на две пораснали, интелигентни деца. Тя не пести ласкавите епитети за тях, нарича ги “рожбички”, като така ги поставя в неудобно положение пред приятелите им. Нейните деца печелят добре, но тя не смее да им поиска пари за лекар или за медикаменти въпреки здравните си проблеми. И никога не прави забележки на дъщерите си. Тази жена е взела своето решение – да бъде всеопрощаващ, либерален родител.
Трети вариант на формиращи се майки и бащи. Те нито повтарят домашния модел, нито напълно го отхвърлят, но заемат противоположна позиция. Активно преосмислят неговите плюсове и минуси и решават да си създадат своя система от принципи: да са авторитетни, а не либерални или авторитарни. Изискват от децата си според възможностите им и не им налагат лични идеали. Стимулират ги индивидуално. На едното казват: “Ти си толкова добро дете! Затова те обичат твоите приятелчета.” А на другото: “Браво! Не се отчайвай от неуспехите и се бори докрай!” Когато обаче се налага, не отстъпват от правилата.
Четвъртият вариант – изграждане на родителски умения без конкретен модел за пример. Този вариант е най-труден за постигане. Децата, израснали в социален дом, в повечето случаи се стремят да са добри майки и бащи и да си създадат стабилно семейство. За съжаление обаче някои от тях не се развиват позитивно и поемат по съвсем други пътища.
Родителят се изправя пред големи затруднения, когато при неговото дете се открие хроничен болестен проблем, който засяга физическото или психичното му здраве. Отначало той е шокиран и стресиран. Завладяват го разнородни чувства и той си задава различни въпроси. Струва му се, че няма да има сили да се справи. Много рядко в детството на тези майки и бащи е имало болна сестра или болен брат, за да знаят какво се прави в такива случаи. Тогава в ролята на учители влизат лекари и други специалисти – лечители. Особено важни се оказват близките контакти със семействата на други деца със същото заболяване (диабет, детска церебрална парализа, глухота...). Много от тях са създали сдружения, поддържат системни връзки помежду си. Обменят информация, оказват си взаимна емоционална подкрепа, борят се за права и всякакви улеснения и придобивки. Родителят на хронично болното дете постоянно се учи на търпение, издръжливост и борбеност.
Никъде по света няма идеални родители, нито идеални деца. Ще трябва да приемете реалността, че и вашите не са това, което ви се е искало да са, и често пъти надеждите и очакванията ви няма да се осъществят. Благоразумните родители са разбрали нещо много важно: повечето млади хора се чувстват удовлетворени и полезни, когато са тръгнали по своя избран път според нагласите и мечтите си, а не поради безропотно подчинение на измислените родителски идеали.
Здравата почва, на която е добре да стъпите, е
съчетанието от разум и любов,
търпение и вяра
И още – прибягвайте до дългосрочно мислене. В своите действия си поставяйте по-далечни цели, като имате предвид късните последици във формирането на детската личност.
Ще завърша с мъдрите послания на един поет към родителите:
“Вашите деца са подарък за вас, а не лично притежание.
Вие можете да им дадете цялата си любов, но не и мислите си, защото те имат собствени мисли.
Техните души обитават къщата на утрешния ден, която вие не можете да посетите дори в мечтите си!”

Д-р Маргарита Поппандова
детски психоневролог