От какво действително има нужда малкият срамежливец и какво не може изобщо да понесе?


Голямо парти. С уверена стъпка прекрачвате прага на хола, но закачате ръкава си на бравата и сякаш цяла вечност не успявате да се откачите. Конфузен момент, в който куп непознати са вперили поглед във вас, а вие се чувствате доста нелепо. Може би това е едва малка част от усещането, което връхлетява вашия стеснителен малчуган, когато присъства на детски рожден ден или прекрачва прага на детската ясла.

Борис е тригодишен срамежливец, който стои край детската площадка, с интерес наблюдава как другите деца се спускат по пързалката, но не смее да се включи и
да стане част от всеобщото забавление
Щом някое дете на колело мине покрай него, той панически се скрива зад полата на мама. Всъщност не би имал нищо против, ако мама и татко са великани – колкото повече място има, за да се скрие зад тях, толкова по-добре. А родителите му са общителни хора, които лесно намират език с всеки. Затова и посрещат плахостта му с изненада и с известна тревога: „На кого се е метнал толкова плах? Ако продължи така, ще порасне като саможив единак!” Недоумението им се засилва и от факта, че поведението на по-големия син в семейството е коренно различно. Независимо дали всички почиват на морския плаж, или са в ресторант, докато мама и татко си бъбрят с приятели, баткото винаги намира някого, с когото да не скучае. 

Според една хипотеза обяснението за поведението на плахите деца като Борис се крие в опита им да намерят своето място в семейната среда, т.е., ако ролята на „нахакания” е заета от брата или сестрата, за да се отличава още от малко, детето открива „ниша” в стеснителното поведение.   
Повечето съвременни психолози обаче застъпват позицията, че
стеснителността е вродена
Тя е нещо повече от роля в семейството и не зависи нито от модела на възпитание, нито от външната среда. Тя е индивидуален белег на личността, подобно на търпеливостта или на… стърчащите уши. Но докато
щръкналите уши се оправят с помощта на хирург, стеснителността не може автоматично да се отстрани.
Тогава нужно ли родителите да се борят срещу проявите на плахост у малчугана или да оставят малчугана „да бъде себе си”? Отговорът е
и да, и не
Обикновено плахите деца са кротки и внимателни наблюдатели на всяка ситуация. Те са състрадателни и се отнасят с разбиране към слабия. Не прекъсват разговорите на възрастните и рядко атакуват с настойчиви въпроси, докато си говорите с приятелка. Те са желана компания за по-самоуверените си връстници, защото не се стремят да се себеутвърждават по шумен начин и оставят други да бъдат във фокуса на вниманието. 
Родителите обаче не бива да оставят детето си да е „просто публика”, а да му помогнат да става участник в динамичните събития на живота, на първо време – на детската площадка, в яслата или на детския рожден ден. Това е правилният подход, особено когато интуитивно родителят усеща, че детето има желание за общуване и страда, че не може да преодолее собствените си страхове. 
Постоянното избягване на ситуации, които предизвикват общителността на малчугана,
води до задънена улица
Така всяка следваща среща с външния свят ще изглежда още по-непреодолима за малчугана. Ето защо, вместо бързо да отпишете от яслата срамежливото дете, стресирано от първите дни в новата обстановка, или пък бързо да го приберете от детската площадка, защото отказва да играе с връстниците си, поведете го за ръка и му покажете, че светът наоколо далеч не е толкова враждебен. Важно обаче е, след като сте въвели малчугана в новата среда, да заемете по-пасивна позиция. Добре е  присъствието ви да е незабележимо. В тези случаи най-подходяща е поддържащата ви роля. Това обаче не изключва възможността да прибягвате до някои дребни трикове, например да „подкупите” другите деца с няколко от пясъчните формички на малчугана и така да улесните контакта. Поканете връстници на стеснителното си дете да гостуват у дома ви. Малкият срамежливец се чувства по-сигурен, когато е на своя територия, и това ще му помага да се отпусне повече.
Има неща, които родителите на плахо дете в никакъв случай не бива да правят. На първо място, помнете, че
то няма нужда от гръмогласен адвокат
който войнствено да отстоява правата му. С призиви от рода на: „Дайте му и той да си поиграе с топката”, автоматично привличате чуждото внимание върху детето си, което всъщност е най-големият му страх. За него това е и подсъзнателен знак, че го третирате като неспособно да изрази собствените си желания. Плахото дете се притеснява и от извинителни реплики на родителя, като: „Съжалявам, че не иска да дойде при вас. Но той е то-о-о-лкова срамежлив…” Когато усети, че родителите му го възприемат като твърде срамежливо, детето започва да се чувства още по-неуверено.
Никога не забравяйте, че
реакциите на плахост не са плод на някакъв каприз
или глезене от страна на вашето дете, затова се заредете с достатъчно търпение.
По този повод харвардският психолог Джеръм Каган тества реакциите на новородени към непознати гласове, звуци и лица. Резултатите показват, че
20% от бебетата реагират със стрес
и с голяма доза плахост, а 80 % – с радостно любопитство. При по-малката група на плахите деца в момента на срещата с непознатото изследователите установяват особено активизиране на мозъчната структура, която е център на страха и тревожността. Тя винаги алармира човека за приближаваща опасност и активира инстинкта за самосъхранение. Известно е, че този импулс на страха се потиска единствено когато човекът се усеща защитен от „фамилния клан” (т.е. от доверен човек край себе си), който да го закриля, или от „пещера” (т.е. позната територия), която да го скрие.
Ето защо, когато „сирената” кънти в душата на малкия ви срамежливец, добре е той да почувства подкрепа от някого, на когото може да се довери, или да има до себе си нещо от средата, с която е свикнал. Най-вече обаче той се нуждае от хора, които не правят от стеснителността му грандиозен проблем…

Соня Найденова
психолог