“Не, сега няма да има нищо сладко, маме, знаеш, че то не е полезно за зъбите, освен това скоро ще обядваш и няма да си гладен...”


Мама говори, говори... А Мишо изобщо не я слуша. Толкова много думи, как дете на 2 ½ год. да разбере всичко? Какво им е на зъбите? Мишо просто иска 2–3 шоколадови бонбончета.

Колкото повече мама говори, толкова по-неспокоен става Мишо. Накрая той започва да хълца, мама – да вика и ето, че момчето се простира на пода.
Всъщност то обича да слуша, когато майка му говори, чете му приказки, пее му песнички или му разказва измислени от нея истории. В такива мигове се чувства защитено, разбрано и обичано.

Затова ли е важно родителите да говорят с децата си? Майките и бащите обаче често имат склонност да надценяват силата на думите. Това особено важи за случаите, когато атакуват не чувствата на детето си, а  разума му и започват да налагат граници, да проповядват правила.
Разбира се, мама и татко целят само добро, когато възпитават детето с много думи. Те искат то да ги разбере. Само че колкото повече се говори на децата, толкова по-малък ефект постигат думите. В някакъв момент детето изключва, гледа в една точка, като същевременно е объркано и напрегнато.
Не забравяйте, че при децата на първо място трябва да е любовта, а след нея – напътствието. Това означава да гледате малчугана в очите, да го докосвате и да му говорите мило, но и решително. Това означава и да давате по-малко обяснения, да формулирате кратки послания, да използвате езика на тялото.

Малко обяснения!
Малкото дете изобщо не се нуждае от обяснения, когато родителите му искат нещо от него, тъй като то не ги разбира. Във възрастта на детската градина е достатъчно само едно обяснение. Колкото повече расте детето, от толкова повече думи ще има нужда (и ще ги получава) за решенията на родителите.
Многото думи, изречени наведнъж, са не само неразбираеми и объркващи за децата, но могат да създадат у тях впечатлението, че родителите им не знаят какво точно искат.
Накратко – когато липсва вътрешното убеждение, думите не могат да помогнат. В случая с майката на Мишо самата тя с удоволствие яде сладки неща (в хладилника винаги има блокчета от любимия й шоколад) и многословните й послания към Мишо са опит да оправдае собствената си гузна съвест.
Понякога с безкрайните си тиради родителите се превръщат в истински терористи. Ако Мишо хвърли на улицата опаковката от кроасана си, в най-добрия случай майка му ще го накара да я вдигне от земята и да я пусне в най-близката кофа за боклук. Има обаче и друг възможен сюжет – майка му ще се впусне в разказа за истинското природно бедствие, при което на земята поради изхвърлени опаковки няма да расте нищо и хората няма да имат въздух за дишане. Този разказ ще уплаши Мишо и ще предизвика у него чувство на вина.

Кратко и ясно!
Учтивостта заема важно място във възпитателната програма, а родителите често искат да са добър пример за това. Най-често по тази причина те не обичат кратките указания, поради което понякога украсяват молбата си с много думи: “...би ли бил така любезен и...” или: “бих се радвала, ако...”
И майката на Мишо предпочита да се изразява по този начин. Лошото е, че момчето й пропуска покрай ушите си всички любезности и на въпроса дали би си обул сам обувките, защото тя е заета с нещо друго (което също обяснява най-подробно), той отговаря с “не”.
Ако майката иска Мишо да се облече по-бързо, за да не закъснее за детската градина, по-добре би било да го погледне и любезно, но твърдо да му каже бързо да обуе чорапите и обувките си. Едно изречение е напълно достатъчно. Кратките и ясни указания дават на детето решителността, от която то се нуждае, за да чувства опора и сигурност.

Езикът на тялото
Още от раждането детето се учи да разгадава мимиките и жестовете на родителите. Ако ъгълчетата на мамината уста сочат надолу, значи тя е тъжна. Ако бръчка челото си, не е съгласна с нещо. Изправената стойка означава, че е решителна. За разлика от говоримия език езикът на тялото е еднозначен, с него не може да се лъже. Затова не е чудно, че децата обръщат повече внимание на този език, отколкото на думите. Това е причина и родителите да  обръщат повече внимание на този език и да подсилват указанията си с жестове, когато е нужно. Например, ако Мишо трябва да сложи хляба на масата, може да му се посочи панерчето.
Неодобрението и похвалата също се изразяват чудесно с мимики или жестове. Ако Мишо е надраскал стената, помага мъчителна пауза, след която майка му посочва стената, гледа го в очите и го пита как смята да поправи това. А ако той е нарисувал в блокчето красива полянка с цветя, мама повдига удивено вежди, очите й сияят и похвалата е повече от очевидна.
Много важно е езикът на тялото и изговорените думи да съвпадат. В противен случай детето получава разнопосочни сигнали, които го объркват. Типичен пример е сбогуването в детската градина сутрин. Ако мама пожелава хубав ден и същевременно притиска здраво детето в прегръдката си, то вероятно ще се разплаче.
...Мишо вече се е утешил след отказа да получи любимите си бонбони. Той седи в скута на мама и й се усмихва, а тя отговаря на усмивката му. Всъщност те се разбират отлично – без никакви думи.

Соня Найденова
психолог