„Когато разбрах, че съм бременна, бях на 14 години. Често сменях цвета на косата си, бягах от училище и нямах амбиции да градя кариера. Основното ми занимание да слушам музика можеше да ми дотегне всеки момент, а нямах резервен вариант за хоби. 

Приятелят ми Фабиан – тийнейджър, с когото ме очакваше всичко друго, но не и светло бъдеще, изчезна, след като научи, че ще става баща.


Споделих с майка си, че очаквам дете, когато влязох в петия месец.
Ядоса се, удари ми шамар и спря да разговаря с мен. Беше я срам, че малката ù дъщеря е бременна, страхуваше се от злостните погледи и коментарите на хората. Не си спомням дали имаше и един ден, в който да не съм плакала. Спомних си – нямаше такъв. Постоянно ми се смееха, говореха зад гърба ми. Преместих се при баба. Сърцето ми подсказваше, че съм постъпила правилно, а умът ми – че съм глупачка, която си е съсипала живота… Пораснах преждевременно. От момиче станах жена. Родих дъщеря си и я кръстих Сара, на баба ми.


Промених приоритетите си – започнах да уча, работех почасово (чистех къщи), спечелих стипендия за престижен университет, получих стая в семейно общежитие. Срещнах голямата си любов.


Сега съм на 35 години, омъжена и имам още две деца. Не съжалявам за нищо, което ми се случи, защото това бебе обърна моя живот и му даде смисъл. Научих се да бъда смела, да се боря, научих се да слушам сърцето си. Сега, освен дъщеря, имам и най-добра приятелка – „Благодаря ти, Сара!”.