Детските протести и причините за тях

Мадлен Алгафари, съвместно с платформата за онлайн курсове ON-ED, организират безплатни уебинарни срещи, посветени на родителството, с които да подпомогнат колкото се може повече български родители при отглеждането на техните деца. Защото да си родител е мисия, която можете да изпълните успешно, само ако сте добре подготвени.

Вторият уебинар на тема „Родителските грешки през първите седем години – Епизод 2“ ще бъде на 24-ти април от 19:00 часа. Разберете още за него тук: http://bit.ly/1Qp5JpB

Детското поведение често е прикрито протестно. Така е, особено когато детето се страхува да заяви открито нежеланието си спрямо нещо. Реагира така най-често, когато се страхува от наказание или емоционално отхвърляне. Децата очакват безусловното ни приемащо отношение. Затова са готови да търсят много заобиколни пътища на реагиране, само за да си спестят отхвърлянето.
Нищо друго не е било толкова потискано и отричано в човешката ни история в областта на възпитанието, както агресивното поведение. От векове то се счита за егоистично, неморално, некултурно, лошо. Децата не обичат да бъдат приемани като лоши, но в същото време усещат естествените природни пориви на агресията в себе си. Нормално е всички да имаме нужда да защитим територията си, мнението си. Когато то не съвпада с това на родителите, но същевременно детето е зависимо от нуждата си да получи одобрението им, естествено се стига до всички заобиколни начини на протестно реагиране.

Ето няколко примера за такива реакции, които могат да бъдат интерпретирани и като протестни:

Бебето плаче. Никоя майка не се нуждае от специализирана литература, за да разбере, че щом бебето ѝ плаче, значи протестира срещу някакъв дискомфорт – физически или психологически.

Детето отказва да се храни или преяжда. Малките бързо се ориентират колко се радва мама, когато се хранят добре и колко се тревожи, ако са злояди (особено ако става дума за насилваща майка). Така родителите сами подсказват на детето си по какъв начин то може да реагира протестно – като откаже да се храни. Тревожното дете може да започне по тази логика и да преяжда, защото търси начин за уталожване на напрежението и заместване с едно удоволствие липсата на някакво друго – ласка или уважително отношение например.

Детето се „разболява” от болестта „искам”. Много от детските безкрайни и досадни „искам” могат да имат за цел да тормозят и наказват родителя заради нещо. Тръшкащото се насред супермаркета, пищящо дете, повтарящо „искам, искам, искам” всъщност манипулира възрастния. Разбрало е, че това поведение притеснява или направо вбесява родителя и „находчиво” го използва като инструмент за инквизиция на „заслужилия” наказание родител. Това поведение може да бъде също израз на несъзнаваното желание отново да се замести някакво липсващо удоволствие с материални неща – играчки, сладкиши.

Детето прави умишлено пакости. Това протестно поведение прилича на горното, но всъщност психологически може да има различна динамика. Ако на детето не му се обръща внимание по позитивен начин – ласка, нежност, похвали. Ако то не се чувства забелязано, когато е добро и възпитано, защото родителят просто смята, че това е в реда на нещата и не поощрява изрично детските добри прояви, тогава естествената му жажда за внимание го кара да търси начин да бъде забелязано. Ако счупената ваза или разсипаната супа са станали причина за гълчене от страна на родителя, тогава детето си казва: „А, ето кой бил начинът да ти обърнат внимание!”. Така самите родители, без да си дават сметка, подтикват чедото си да извършва пакости, защото за него те се явяват инструмент за събиране на енергия.

Известно е, че най-голямото наказание е да се държим с някого, все едно той не съществува. Това е много по-жестоко, отколкото да му се скараме. Когато го нападнем, ние все пак признаваме съществуването му, а и му показваме, че той е важен за нас. В противен случай неговото поведение не би ни нито дразнило, нито харесвало, защото той ни е безразличен. Следователно, (си прави извод детското подсъзнание), ако ти се карат, значи си важен.

Детето се държи открито „напук”. В тийнейджърска възраст, когато потребността от извоюване на независимост вземе превес над нуждата от родителско одобрение, поведението на юношите може да стане открито враждебно и с подчертан негативизъм спрямо „инстанцията възрастен”, независимо дали става дума за родител или учител. Всичко, което произтича от тази инстанция, бива посрещнато на нож, дори и когато самият тийнейджър го смята за правилно. Самоцелното противопоставяне е израз едновременно на желанието за самоутвърждаване, правене на добро впечатление пред връстниците, както и на стремежа за наказване на ограничаващия, непризнаващ още независимостта родител.

Това са някои от примерите за детски протести. Трябва добре да се прецени дали всички изброени детски реакции са системни и дали наистина играят ролята на инструменти за наказание. Те биха могли просто да са израз на това, че детето е дете – спонтанно, по-здраво по отношение на агресивното поведение дори от самия родител. Ако обаче се окажат израз на някакво заобиколно желание за връщане и наказание на родителя, не бива да се наказва симптома, защото това ще затвори порочния дяволски кръг на реагиране, а да се търси първопричината за това детско поведение. Защото всъщност тези детски реакции не са нищо друго, освен зов за помощ!