Невена е „ничие дете“. Родена от майка, но отгледана от държавата. Тя не познава майчина ласка, таткова прегръдка. Вместо това цял живот е прекарала в домове за деца, заедно с други момчета и момичета като нея – изоставени. По нейно време не е имало приемни родители, които да заменят самотата и изолацията с истинска любов и пълноценна грижа. Затова изход за нея и за хилядите други деца като нея не е имало.

Животът в дом е оставил тежкия си отпечатък върху сърцето, душата, поведението, навиците на Невена. Тя е на 35 години, зряла жена, но само на възраст. Някои ежедневни задачи и дейности за нея са предизвикателство. Трудно, дори понякога невъзможно за нея е да се привърже истински към някого, да изгради приятелство, пълноценна връзка. Свикнала с институционалния живот, Неви и днес, след толкова години, не може да се откъсне от него – от 5 години живее в Център за временно настаняване в малко градче, заедно със съпруга си, който почти не се прибира и постоянно работи, за да могат да се измъкнат от там. Въпреки всички предизвикателства, двамата мечтаят за свое дете и решават, че независимо от трудностите, ще се справят. 

Преди две години се ражда Христо – искано и чакано момченце. Невена и мъжът ѝ са на седмото небе, но еуфорията на майката отминава бързо. Няколко дни след като се прибират „у дома“, тя изпада в дълбока следродилна депресия, не знае как да се справи с грижите за детето, съпругът ѝ почти го няма и няма кой да я подкрепи.

„Депресията просто ме скова. Хвана ме за гърлото и не искаше да ме пусне.“, споделя Невена.  

Изплашена и изправена сама пред предизвикателството, Невена чувства, че не може да се справи с детето и може би е по-добре да се разделят. Тогава от Центъра се свързват с Център за обществена подкрепа „Св. София“ и работа със семейството започва специалистът по ранна детска интервенция Петя Узунова.

В началото срещите на Петя с майката са ежеседмични, а разговорите почти ежедневни. Говорят си по много и различни теми, обсъждат етапите от развитието на всяко дете, за които Невена не е знаела почти нищо. Майката споделя, че не е очаквала детето да има нужда от постоянно внимание и грижа, а Петя ѝ казва, че няма как да очаква на 3 месеца детето да може да се грижи само за себе си, да се храни само, да бъде самостоятелно. Говорят и много за целия живот на Невена, която още след първата среща разбира, че може да се довери на Петя и че тя е тук единствено, за да ѝ помогне. Споделя ѝ много, сеща се за случки от детството си и постепенно, окуражавана от съветите и коментарите на Петя, сама започва да разбира себе си, реакциите си спрямо детето, страховете си.

Невена осъзнава, че наистина всичко се свежда до едно единствено нещо – че тя никога не е имала семейство, майка и татко, които да я обичат и към които да се привърже, и че това днес, след 35 години, се отразява върху връзката ѝ с нейното дете.

Но осъзнава и нещо друго – че не би могла да причини този живот на собственото си дете и независимо какво им коства, тя и мъжът ѝ ще се справят и няма да се разделят с детето си. 

Междувременно, Петя прави скринингова оценка на детето, за да е сигурна, че се развива в норма. Казва, че въпреки страховете ѝ, Неви полага добри грижи за детето, винаги е изкъпано, облечено добре, нахранено и въпреки всички предизвикателства – расте пълноценно и няма изоставане.

„Най-големият проблем на Невена е невъзможността ѝ да даде достатъчно емоционална подкрепа на Христо, достатъчно обич, присъща иначе на всяка майка.“, казва Петя.

Подкрепата към Невена и семейството ѝ продължава. Петя продължава да ги посещава в Центъра, заедно излизат на разходки, Невена разказва за ежедневието им, какво е направил Христо, който вече е проходил, а съвсем скоро очаква да чуе първите му думички. Петя я напътства, дава ѝ съвети как да стимулира развитието му, разговаря и с таткото, когото насърчава, въпреки натоварения му график, да е по-активен в грижата за сина си. Наскоро се случва и друг радостен миг от живота на семейството – ремонтираната им стаичка в Центъра, която вече е много по-приветлива, по-добре обзаведена и по-благоприятна среда за малкия Христо, за когото тепърва предстои да „покорява върхове“. Невена и съпругът ѝ са обнадеждени, че скоро ще успеят да имат и свое собствено жилище.

Да, последиците от живота в иституция оставят следи, винаги дебнат и избират „най-подходящия“ момент, за да напомнят за себе си. Но историята на Невена и сина ѝ е още един пример как с правилната подкрепа, оказана навреме, следите бавно се заличават, а някой ден – дори и може би ще бъдат изличени завинаги.