Вече имате бебе. Вярно е, че коремът ви е станал по-малък, но все още е далеч от плоската форма, която е имал преди забременяването. Срещата с огледалото ви носи само отрицателни емоции. В този период като че ли носът ви се е удължил, а бузите ви са изхвръкнали, сякаш под тях има две сливи... Защо ли и бюстът ви се е устремил към корема и е загубил сексапилността си? Очакването, че след раждането бързо ще възвърнете момичешката си фигура се срива. Това се нарича нарушена представа за тялото. Тя се среща при много млади майки. Може би ще ви е интересно да прочетете това, което споделя една от вас.

Понякога сутрин, когато се събудя, усещам прилив на добро настроение. Дори беглият поглед в огледалото ме окуражава – харесвам се... Очите ми сияят. Усмивката ми е пленителна. Приготвям закуската с удоволствие, искам да кажа и на бебето, и на таткото, че много ги обичам. Това обаче се случва в моите добри дни. А те за съжаление не са толкова много...

Далеч
по-чести са лошите ми дни
Още със ставането от леглото се ядосвам на тромавото си тяло. Очите ми са подпухнали и зачервени, сякаш предишната вечер съм била в една компания с кварталните пияндета. А всъщност това е естествената последица от недоспиването и умората ми.
В лошите дни нямам време – а и желание – да приготвя закуска, размотавам се по нощница, дразнят ме плачът на бебето и дългото мотаене на любимия в банята. Яд ме е, че коремът ми няма никакво намерение да се прибере, обвинявам лакомията си – как не се въздържах и хапнах на вечеря пържени картофи и сочна (т.е. доста мазничка) домашна наденица... Иска ми се да се кача на кантара, но нямам сили да понеса показанието му. Не мога да спра обидните думи, които съвсем заслужено отправям към себе си.

В такива лоши дни не ми се излиза и навън. Струва ми се, че ще срещам подигравателни погледи и ще чувам реплики, които още повече ще засилят комплексите ми.

Много се тормозя от мисълта, че в офиса на таткото работят момичета, които още не са забременявали, имат стройни фигури, извайвани във фитнес зали... Подлудявам, като си представя как предизвикателно се фръцкат с късите си полички и с големите деколтета. Сигурно половинката ми не може да откъсне поглед от тях и си мисли

колко зле изглеждам на техния фон
Очите ми се пълнят със сълзи. Завиждам на жените, които природата е създала да са винаги слаби, елегантни, привлекателни. Колкото и да ме е срам, завиждам дори и на най-добрата си приятелка Мая, защото успя да обуе старите си дънки две седмици след като роди.

Наистина, когато съм в добрите дни, си давам сметка, че всички мои лоши мисли са силно преувеличени. Е, не съм Анджелина Джоли! Пък и в градинката има майки с бебета, които винаги са били дебели и сигурно ще си останат дебели цял живот. Вярвам, че фигурата ми скоро ще се оправи. Може би пък няколкото килограма отгоре ме правят по-свежа и секси. Нали има мъже, които не обичат анорексични мацки. Убедила съм се, че със смеха си привличам вниманието на силния пол. Умея да се смея искрено и заразително. Имам чувство за хумор, което ме откроява в компания и ме сближава с приятни хора.

В моите добри дни
не си мисля за диети и за гимнастика за отслабване. Готова съм, ако някоя майка от градинката ме погледне със съжалителен поглед – защото според нея съм твърде едра, – да й отговоря: "Ти наистина си късметлийка, че имаш хубава фигура, но пък можеш да ми завиждаш на професията... "

В такива моменти гледам на живота реално – този труден период ще отмине и аз отново ще съм елегантна и сигурно ще привличам погледите на силния пол.

Лошото е, че не винаги съм оптимистка. Често искам да се подлагам на строги диети, искам всяка сутрин да започвам деня с изтощителна гимнастика, искам да се боря със стриите и с целулита. Тъжното е, че още със събуждането тези желания се изпаряват и аз се впускам в познатия режим, в който няма минутка за моя добър външен вид. Това е битка срещу самата мен, която поглъща 90% от енергията ми и която никога няма да спечеля. Копнея да съм слаба и непрекъснато се питам защо другите успяват да контролират теглото си, а аз – не. С разума си осъзнавам, че тези мисли само влошават нещата. Че е загубено време ден след ден да хленча и да се проклинам за някоя новопоявила се стрия. А колко бих била щастлива, ако успея най-сетне да съм самата аз. Не Гуинет Полтроу, а просто нормална жена със свой собствен чар. Чувствата ми обаче не следват разума. Кой знае дали някога ще успея да ги победя...

Експертно мнение
Мария Попова

Действително в живота често самочувствието преди всичко се определя от привлекателния, атрактивен външен вид. А известно е, че съвременният естетически идеал обикновено е непостижим за обикновената жена и разочарованието от това е програмирано. Все повече жени (и мъже!) имат комплекси, свързани с външния си вид. Това често води до неправилно хранене, до драстични диети, но също и до т.нар. грешна представа за тялото. Доминиращо става внушението за грозота, непривлекателност. Тук дебне сериозна опасност – когато мислите за външността започнат да определят живота, трябва да се вземат мерки. Ако не ви се излиза от къщи, защото смятате, че сте дебела, или не смеете да се погледнете в огледалото, защото след раждането косата ви оредява, проявете милост към себе си и... разум!
Вярно е, че външният вид е важен, по него посрещат, но амбицията към манекенска външност е безсмислено хабене на нерви. Външността е само част от личността – има толкова много други характеристики, по които човекът се оценява. Едва ли в този период ще приемете клишето, че най-важното е духовното излъчване, но във вашия случай това твърдение е логично. Способността да приемете самата себе си и да се харесвате до голяма степен се развива отвътре. Тя е въпрос и на внушение. Понякога, за да извървите дългия път до по-доброто самочувствие, ще ви е нужна не само помощта на най-близките, но и на психолога (психотерапевта). Във всеки случай освободете се от страха, че никога няма да дойде времето, когато отново ще се харесвате...