Текст: Феодорина Ляскова

В живота често срещаме хора, които наричаме странни поради поведението им в обществото. Вероятно това е направило впечатление на Ханс Аспергер, който още през 40-те години на ХХ век описва необикновените прояви на някои хора като синдром на малкия професор. По-късно наричат този синдром на негово име – синдром на Аспергер. Вероятно има някаква генетична причина, тъй като се среща в определени фамилии, но не е ясно откъде идва патологичният ген – от майката или от бащата. Иначе други причини за проявата му не са установени, обяснява проф. Връбка Орбецова, педиатър, специалист по патобиохимия, автор на енциклопедия по интегративна медицина, от която излязоха том 7 „Хематология“ и том 8 „Алергология“.

Децата с този синдром първоначално не се отличават от останалите по физически показатели – тегло, ръст, външен вид. Щом се наложи да влязат в социална среда обаче – ясла, детска градина, училище, тогава се открояват техните особености.

Обикновено, когато се усмихнеш на едно 5–6-месечно бебе, и то се усмихва, ако му покажеш играчка, то изразява радост и вълнение. Децата със синдрома могат да възприемат тези закачки и усмивки като заплаха и да се намръщят. Те трудно тълкуват жестовете и мимиките на околните или го правят погрешно, което затруднява общуването им. Това може да се случи и с някой от близките. Обикновено детето си избира един или двама от роднините, на които има повече доверие, и е спокойно с тях. При появата на някой непознат те веднага се крият или се гушкат в майка си.

Научават се рано да говорят, но страхът от разнообразието ги кара да използват сух език, с еднакви думи и изрази, без синоними. Понякога използват за определено явление или предмет свои си, нетипични думи, на които държат. Това пък кара другите да смятат, че не могат да разсъждават, че им е беден речникът.

Те не могат да дешифрират невербалните средства за общуване, а децата най-напред по тези неща се ориентират, подчертава проф. Орбецова.

Не се отчита фактът, че индивидуалното и социалното развитие не вървят паралелно и че едното може да изостане от другото. Оказва се, че социалното развитие има други центрове и механизми и за него е важно детето да усеща другите около себе си. И този дефицит проличава по-ясно, когато малките отраснат и попаднат сред повече непознати хора.

Важно е детето да се опознае от близките и познатите. Когато поотрасне, за него е добре да знае, че страда от синдрома на Аспергер, за да не се чуди защо е различно.

Поради нежеланието им да общуват, често смятат тези деца за аутисти, макар че те се различават от тях. Те трудно общуват и се боят от външния свят, който за тях е враждебен, а хората възприемат като злонамерени. При тях съществува перманентно чувство на безпокойство и тревожност, а те водят до отбранителна реакция, която създава грешното впечатление, че са странни, дори лоши деца.

Те не обичат промяната на статуквото и ще са много послушни, ако в режима им има едни и същи занимания всеки ден – първо, второ, трето, четвърто… Когато те се повтарят многократно в една и съща последователност, децата са спокойни. И най-малката промяна им създава страх. Предпочитат стереотипна обстановка, която да не се променя. Те са хора на рутината, с дефицит на адаптивност.

Малките не се доверяват на другите, липсва им и вяра в себе си, което ги прави асоциални. Приемат всеки непознат като потенциален враг. Това ги прави необщителни и враждебни.

На околните изглеждат като деца, които все искат да налагат своето, инатливи, но за тях това е вид защита. Те плачат, крият се или не говорят. Трудно им е да влязат в колектив, да работят екипно. Ако им се възложат 2–3 задачи едновременно, изпадат в паника и другите ги възприемат като истерични или невменяеми. В съзнанието им настъпва объркване, нарушава се стереотипното им мислене. Ако им се поставят задачите една по една, те стриктно ги изпълняват, но щом се наруши стереотипът, се объркват. Педагозите често грешат, като възлагат на децата прекалено много задачи.

Дефицитът на астралното тяло влияе на връзките с околната среда

Любопитно за тези деца е, че като обсебени се захващат за някакъв обект и се впускат в задълбочени разсъждения за него, като изказват мнения, които са присъщи на мъдрите хора. Ако детето е привлечено от папагалите например, то може да говори с часове за тях и да смайва околните с познанията си.

Иначе тези деца се страхуват от безобидни животинки, особено от пълзящи и насекоми. „Това го свързвам с дефицит на астралното тяло, което отговаря за взаимовръзките с околната среда – отбелязва проф. Орбецова. – Ние пропускаме факта, че всеки от нас има външни енергоинформационни тела, освен физическо. Общуването между всички живи същества се извърша и чрез рецептори, които са извън физическото тяло – в астралното, в менталното и другите тела. Дори една кокошка усеща, когато някой е тръгнал с нож към нея, и се крие. Според мен при тези деца има дефект в астралното тяло, където се формират емоциите, поведението и поведенческите реакции. Очевидно при тях има дефект в онези механизми в астралното тяло, които осъществяват връзката му със себеподобните и външната среда.“

Астралното тяло се запълва със занимания по музика, рисуване, пеене, художествена гимнастика. Децата със синдрома се отличават с известна несръчност, поради което често ги определят като аутисти, за които това е характерно. Полезно е малките да се водят на изложби, концерти, куклен театър, да свирят и да пеят, за да си чуват гласа. Те не го разпознават и смятат, че е на някой друг. Така социалното им поведение се подобрява. Добре е да им се разказват приказки с положителни герои и с щастлив край.

Децата с този синдром изискват специално отношение, за да им се помогне

Търпение, опознаване и доброта са необходими на тези деца. Те имат потребност от близък, доверен човек, с когото да споделят всичко, и това обикновено е майката. Когато са навън, също трябва да има някой, на когото да вярват, а той да знае, че с тези деца се действа „стъпка по стъпка“, като всичко предварително им се показва. И понеже те нямат вяра в себе си, може да кажат, че няма да се справят. Това е естествената им реакция. Затова трябва да се поощряват, за да се повиши увереността им. Да се хвалят, е много полезно за тях.

Менталните им способности са над средните

Близките трябва да се възползват и от интереса на детето към някаква тема или предмет и да му напомнят колко много знае – например за папагалите. И когато започне да говори за тях, то се отпуска, езикът му се обогатява и това му помага да придобие повече увереност. Променя се и отношението на другите деца към него, например в детската градина.

Менталните способности на тези деца са над средните и ако са в частно училище, могат да постигнат сериозни успехи. Те не бива да се обиждат, да се нагрубяват. Могат да се справят на практика с всичко – имат добри заложби, които трябва да се реализират. Имат висок интелект, но дефектно социално поведение. На тях трябва да се избере и подходяща професия в по-затворен кръг. Много от известните учени са индивидуалисти. Айнщйн например е смятан за аутист, но според мен той е бил със синдром на Аспергер, казва проф. Орбецова. Бетовен също е бил със странен характер.

Синдромът е преодолим

След като се изясни диагнозата на детето, родителите са по-спокойни. Когато дете започне да проявява задълбочени познания по дадена тема, това може да е симптом на синдрома на малкия професор. А ако се запита за нещо просто, то често се стъписва. Тези деца до 5-годишна възраст не бива да се натоварват с абстрактни понятия, а да имат повече предметни възприятия. При тях са заличени някои зони в мозъка, което е установено с изследвания. Не бива да им се казва да не правят това или онова, да не се плашат, за да не ограничава увереността му. Трябва да се оставят да правят повече неща, дори малки пакости. Всички сме с вродено чувство за свобода и когато тя се ограничава, вреди.

Синдромът е преодолим.