В зората на нашата история и цивилизация борбата с природните стихии е била смисъл на човешкото съществуване. Страхът от неизвестното и необяснимото е подтиквал хората да принасят жертви. Първоначално техните дарове се отнасяли към господарите на небето, водата, слънцето и т.н. Впоследствие те определили и нарекли божествата с имена и даже им дали лица, характерни белези, качества и достойнства. По нашите земи открай време и до ден-днешен се прави жертва, курбан (определено ястие, приготвено от месо), което “се нарича” (посвещава) на Бога като благодарност или като молитва за избавление. По принцип това месо не може да е свинско. Най-често то е агнешко, овнешко или пилешко.
Най-голям е празникът на жертвоприношението, който честват мюсюлманите в деня на Курбан Байрям. Но и без да са поклонници на Аллах, хората се опитвали да умилостивят и привлекат на своя страна божите служители. Местата, където се извършвали ритуалите за омилостивяване на божествата, били обявявани за свещени. Често там имало камък, плоча, кръст или старо дърво – дъб, бряст, явор или ясен, или извор с лековита вода – аязмо. Случвало се в различни времена хора от различни вери да се стичат при тях и на различни езици да отправят към своите богове молитви за мирен, спокоен и щастлив живот. И в съвременността можем да видим на някой хълм да се възправя дърво, окичено с разноцветни парчета от плат, които хората са вързали, изричайки някаква молитва към боговете. По-късно на тези свети места хората започнали да строят сгради – черква, джамия, теке, синагога, откъдето отправяли молитвите си към Бога. Пример за този т.нар. синкретизъм във вярванията по нашите земи е историята на най-популярното теке, намиращо се край Разград – Демир баба. Първото известие за него получаваме от османотурския пътешественик от ХVII в. Евлия Челеби.


Преминавайки по тези места, той заварил дервиши – факири от бакташкия орден. Демир баба е прозвището на техния светец – Хасан. В паметта на местното население – християнско и мюсюлманско, той е бил силен юнак, който оставял стъпки в скалите, през които преминавал. Хасан имал способността да открива вода в пустошта, но най-вече бил змееборец. Подобни светилища се посещават до ден-днешен и от християни, и от мюсюлмани (шиити и сунити).
С времето хората по нашите земи усвоили вярванията само в едно върховно божество (т.нар. монотеизъм) – създател и владетел на всичко видимо и невидимо, което се разпорежда с природата и със съдбата на човека. Това единобожие е в основата на трите световни религии, чиито адепти днес живеят и по българските земи – юдаизъм, християнство и ислям. Христос, Аллах и Йехова заживели в сърцата на хората, за които България не само е родина, но и съдба, която обвързва миналото с настоящето и бъдещето на техните деца. Боговете не воюват помежду си, те дори не се съревновават, така както са го правели представителите на гръцкия пантеон.

Най-ярък синтез на вярата в Бога може би е ромският призив, отразяващ и вярата в местонахождението на небето на този бог: “Девел (Дел) е един!” И допълват: “Да пази децата ни!”