Принадлежността към определена религиозна система от една страна, е право на всеки, но от друга – наследство, завещано от семейството и общността. Някои родители предпочитат да оставят този избор на своето дете, когато порасне, други смятат, че е тяхно задължение да го въведат в храма и да го запознаят с каноните и ритуалите. Православието, както и католицизмът почитат седем тайнства: кръщение, миропомазване, покаяние, причастие, свещенство, венчание и елеосвещение. В своята съвкупност тези тайнства освещават живота на човека като индивид и като член на църквата и му гарантират благодатна пълнота. Сред тях светото кръщение и причастието могат да се отделят като непосредствено установени от самия Иисус Христос и насъщно необходими за всички християни. Останалите тайнства, въпреки че също намират своите корени в Писанието Божие и пряко или косвено – в словата на Спасителя, са утвърдени постепенно от църквата, като някои от тях (венчание, свещенство, дори елеосвещение) се извършват не над всички членове на църквата.
Според църковните постулати кръщението е духовно раждане, при което чрез приемането на вярата в Иисус Христос умира природният човек с присъщия му първороден грях и се ражда новият човек. То представлява приемане на спасителната сила на изкупителния Христов подвиг. Това е единственото тайнство, което в екстремна ситуация (при война) при отсъствие на свещеник може да бъде извършено и от мирянин (мъж или жена).
Отделните деноминации практикуват кръщението по различен начин: православните потапят детето в купела със светена вода, католиците обливат детето с нея, като някои протестантски общности практикуват водно кръщение на възрастни хора, а не на новородени. При баптистите кръщението се извършва чрез пълно потапяне в река, воден басейн или баптистериум (специално място за кръщение в църквата).
Според българската народна традиция даването на име на дете е един от най-големите празници в живота на човека. По изключително сложен и интересен начин в обичаите и обредите около това събитие са преплетени останки от древни езически вярвания, облечени в „дрехата” на православието.
В миналото кръщението на дете се е извършвало в първите 40 дни от неговото раждане. То се правело винаги в неделя или в деня на някой християнски празник.
Старата българска традиция повелява кръстник на детето да стане кумът, венчал неговите родители. При него се отива вечерта преди празника, като му се носят прясна питка, бъклица вино и печена кокошка. Той приготвя пелена, окичена със сърмени и копринени шевици, т.нар. кумово платно. Неговата съпруга, кръстницата на детето, трябва да изплете повой (дълга плетена връв, с която се увива повитото дете). Това са и първите дрехи, в които се повива детето, след като свещеникът го извади от купела със светената вода.
След кръщението детето се занася на майката, която го поема от ръцете на кръстника през прага на къщата си. Разменят се традиционните думи: „Еврейче ми го даде, християнче ти го връщам!” Макар по традиция да не присъства на църковния ритуал, майката не прекъсва своята връзка с новороденото. В някои краища на страната препоръчват в отсъствие на детето тя да извършва определени домакински дейности, за да пренесе по магически път своите способности върху детето. Ако има дъщеря, майката приготвя вкусно ястие, зашива или заплита дреха, разтребва къщата. Ако има син, насича дърва, впряга добитъка...
Следобед на празника в дома на детето се събират неговите роднини, близки и съседи. Те носят дарове, но най-голям е подаръкът на кръстника. Той тържествено обявява името на детето. Присъстващите благославят детето.
Д-р Петя Банкова
Етнографски институт и музей – БАН
