Добре известна е поговорката: “Дете без баща е половин сирак, без майка – кръгъл сирак!” В нея се отразява едновременно почитта към майчинството и разбирането за трагичното положение на осиротялото дете. В миналото било общоприето грижата за това дете да се поеме от цялата общност. За сираците винаги се намира храна, топла дреха, подслон. Като голям грях се смята да се откаже помощ на такова дете. Божието възмездие за подобна постъпка би могло да се пренесе от извършителя й върху неговото потомство.
При настъпване на религиозното пълнолетие издръжката на евреите сираци била поемана от цялата общност. Още от дълбока древност грижата за човека е била съществена част от дейността на еврейските общини. Верни на максимата “обичай ближния като себе си”, евреите полагали постоянни грижи за болните и немощните, както и материално подпомагали недоимащите. Тази дейност, наричана най-общо гемилут хасидим (“въздаяние на праведните”), се провеждала доброволно от мъжете и жените, които се самоорганизирали в дружества. Всяко от тях имало определена функция в благотворителността.


С особена загриженост към сираците и безпомощните се отнасят арменците. Историческата съдба на тяхната общност е изпълнена с катаклизми, в резултат на които много деца осиротявали. Това са геноцидите над техния народ в края на ХІХ в. и през 1915 г.
Цялата общност е поемала отговорност за останалите без семейство деца, като осиновяването е било обичайна практика. Арменците основавали различни благотворителни организации: “Парекордзаган” – Общоарменски благотворителен съюз, “Хом” – Арменски помощен съюз, “Кътутян хач” – Милосърден кръст, които поемали грижата за сираците, за изпадналите в нужда сънародници, разкривали безплатни ученически трапезарии. Тези организации и днес имат десетки клонове по света, където живеят арменци.

Поради бежанските вълни, причинени от войните, аромъните и власите също имали за свой изконен дълг материалната издръжка и родителското попечителство над осиротелите деца.
При мюсюлманите единият от основните стълбове на вярата е да се дава милостиня – закят. Това се прави редовно, а на празник – в особено големи размери. В джамията има отделно помещение или цяла сграда – имарет, където се дават безплатно подслон и храна на нуждаещите се.
Хората вярват, че: “Не бива да връщаме сиротица, сираче, сакатче и сиромах човек с празни ръце, защото техните сълзи са огън и палят всичко наше. Ако ги върнем, без да им дадем нищо, ние сами пъдим доброто и берекета от къщата.”
Тези обичайни практики са подсилени и от вярването, че именно сирачето със своето нещастие е най-способно да умилостиви природните и божествените сили. В мисленето на човека то е играело ролята на посредник между хората и боговете. Неговата невинност, сълзите, молбите, смехът или песните му се чували бързо и лесно от страшните стихии – Ламята, Халата, Змея, които му отвръщали, като изпълнявали молбите на хората.