Ако превъртим лентата назад към детството на телевизионния репортер от bTV Борислав (Боби) Лазаров на забързан каданс, ще се мернат много летни кадри, ще срещнем Стария Пловдив, ама такъв, какъвто вече не е. Ще видим едно усмихнато момче до едно момиче с цвете в ръка… Преди това пак това момче, но по-малко, също толкова усмихнато, пържи картофи на сестра си, а още по-напред – момченцето на три години само си пържи яйца… Сред първите кадри ще се появи то като бебе между две възглавници с голямо радио “Vef” в ръцете, а в началото на филма, разбира се, ще са един мъж и една жена. Иначе откъде ще се вземе бебето?!


Той е журналист, а тя – пианистка. Него го искали професорски щерки, а нея – заможни кавалери, но те – НЕ! Взели се. Родителите им пък се разсърдили.  

„Малко положението е било като Монтеки и Капулети. Аз обаче знам, че съм се появил от много любов. Това става в родния ми Пловдив. Родил съм се на 9 септември, някъде към 4 без 15 следобед. Майка ми и баща ми задължително минали през манифестацията… Първо трябвало да се изпълни партийната заръка. След манифестацията мама и татко отишли в родилния дом, където се появило тяхното първо дете – аз! Едно огромно бебе с дебели бузи!”
Не знам дали децата избират родителите си, но ако е така, родителите на Боби са били големи късметлии – избрало ги е чудесно дете! Умно, кротко, самостоятелно, добро – всички предпоставки да бъде отглеждано лесно, а когато порасне, късметлиите да се гордеят с него.

„Аз бях послушно дете. Всъщност бях момиченцето вкъщи. Десет години по-късно, когато се появи сестра ми, тя взе момчешката роля. Аз бях кроткият, подреденият, спокойният, тя беше дивачката… Връща се вкъщи с ранен крак и засъхнала провиснала кожа. Питат я: „Защо не се прибра да промием раната?”, а тя: „Ми-и-и играехме – нямаше как!”
Реално аз отгледах сестра си. Майка и татко постоянно бяха на работа. От малък сам си готвех, затова сестра ми е захранена със “сериозна” кухня – пиле с картофи, кюфтета… За закуска й правех пържени картофи. Само я питах: „С какво ги искаш отгоре – с кашкавал или със сирене?” С каквото каже, така й ги сервирах.
Истината е, че си мечтаех за сестра, докато другите момчета искаха да имат брат. Мечтаех сестра ми да е с две стърчащи опашки и с къса рокличка, да й се виждат къдричките на гащите отзад. Преди да се роди, сънувах, че имам сестра и казах на мама. Тогава нямаше видозони и не се знаеше какво ще е бебето. Сестра ми се роди на 1 юли и никога няма да забравя как татко тогава ми даде 20 лева. Каза ми да почерпя приятелите си. Представете си 30 щастливи деца как изкупихме билетите на киното, бозата, пастите…”
Няма смисъл да споменавам, че сестричката на Боби е била късметлийка с такъв брат, нали?
Но киното, за което стана дума, освен че е било едно от малкото, но истински забавления през детството, се е превърнало в мания за Боби Лазаров. Това той сега постоянно го доказва с телевизионната си работа.
„Започнах да се уча да чета заради киното. Когато гледахме филм с мама и татко, те ми четяха в ухото субтитрите. Исках да разбирам всичко сам. Това беше силен мотив да се науча да чета бързо. Бях закърмен с „Полицаят от Сен Тропе”,” Мистър Питкин”,” Лимонаденият Джо”. Как съм се смял на тия филми – луд кикот.”
Оттук нататък ще подредим детството на Боби Лазаров със заглавия на филми.

„Сам вкъщи”
„Много отрано оставах сам вкъщи. Колко им е бил акълът на майка ми и на баща ми на 22–23 години. Имахме един огромен радиоапарат “Vef”. Слагаха ме седнал на леглото, затискаха ме отстрани с две възглавници и в краката ми оставяха радиото да си играя. Натисках копчетата, въртях ги, някой ми говореше, от време на време гръмваше – стрясках се, после утихваше… Години по-късно започнах работа в радио.
Израснах и с телевизора. Пак по същите причини – бях самичък вкъщи. Сутрин имаше детски, програмата беше до обяд, после имаше снежинки и отново в 5.30 започваше детско.
Сам се научих да си готвя! Прибирах се вкъщи и си пържех яйца. Най-много обичах да ми замирише на пържен лук. Отивах и купувах продуктите и после продавачът казваше на нашите: „Синът ви днес дойде и напазарува.” Фъстък на пет-шест години… иначе щях да стоя гладен.”

 „Куче в чекмедже”
„Нямах куче. Майка ми не позволи. Пробвахме няколко, но не издържаха изпита за куче в нашето семейство. Мама започна работа в кукления театър в Пловдив, беше музикален ръководител и се налагаше да пътува на турнета из България. Всеки път, след като татко я закарваше с колата до автобуса, той се връщаше с куче! Носел е болонка, пудел, немска овчарка... Мама обаче въвеждаше правилото – кучето трябва да живее на балкона. То плачеше на балкона, а аз вътре. Накрая отварях на поредното куче, вземах го да спи при мен в леглото и… мама го изхвърляше. ”

„Деца играят вън”
“Футбол – нямах никакъв интерес към него. Обикновено ме слагаха вратар. Не бях дебело дете, но не можех да разбера каква е логиката в гоненето на топката. Бях обаче много добър на народна. Това беше по-трудната игра. При нея трябваше да можеш да се пазиш, да целиш точно, да ловиш топката… бях много добър.
В най-големия пек в Стария Пловдив е около 40 градуса. Бабите ни се караха, че ще слънчасаме навън, а ние се мокрехме с водни пистолети и само търсехме двор с чешма, за да правим „първа жичка за водичка…”

„Харолд и Мод”
„Когато бях на пет, се влюбих истински сериозно. Обектът на моите мечти беше другарката Василева от детската градина. Тя беше най-красивата!
Веднъж баща ми се забави и не ме взе навреме. Останахме само двамата – аз и другарката Василева. Беше много хубаво, защото тя обръщаше внимание само на мен. Успокояваше ме: „Не се тревожи, сега баща ти ще дойде…” А аз изобщо не се тревожех, искаше ми се той да се забави още…
По едно време другарката започна да се гримира, а аз я гледах прехласнат и си мислех колко е красива!
В един момент дойде татко, а с него и още един мъж. Помислих си, че е негов приятел или колега… Изведнъж обаче този мъж се приближи до другарката и я целуна! Той бил нейното гадже! Сърцето ми се пръсна. На задната седалка на колата – рев, рев… Баща ми се чудеше какво става. Като му казах, защото си споделяхме по мъжки, той едва сдържа смеха си. Вкъщи казахме на мама и тя се скъса от смях. А аз умирах от ревност!
След години се видяхме с другарката Василева. Бях на 25–26 и й признах, че съм бил влюбен в нея. Тя се разплака. Беше много вълнуваща среща.”

“Оркестър без име”
„Бях отличник до трети-четвърти клас. След това стана големият срив, защото решихме да правим група и аз започнах да свиря. Не ми се пишеха домашни. Правехме в училище големи концерти, шоу програми, джаз-балет. Аз бях повече откъм режисьорската страна, но бях добър и на барабаните. Тогава композирах и първата си песен, посветена на едно момиче, в което бях лудо влюбен – Радослава. Песента беше бавна и тъжна. Поканих Радка, изсвирихме песента с групата, тя много я хареса и... станахме гаджета. Помня по имена всичките си гаджета от първи до пети клас. Бях страшен кавалер – носех им цветя, не бях като другите момчета – тази, която харесваш, я спукваш от бой…”

„Детство мое”
„Детството ми… като кой филм беше?  Ще ми се да е било като любимия ми „Междузвездни войни”, но… истината е, че бях по-скоро като в „Куче в чекмедже”, с ключа на врата – сам, пред телевизора, с радиото и книжките…”