Ирен Леви завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Нашумява с донякъде скандалната прогноза за времето, която прави по Нова телевизия. Времето сега й го връща – на всички нейни празници вали дъжд.
Особено пристрастна е към предаването "Небивалици – приказки за пораснали деца", излъчвано по bTV.


Прекъсва работата с телевизията за осъществяване на първия най-сериозен проект в живота си – "Памперси и каши или невероятното отглеждане на Теа”.
Връща се на екрана като водеща на еротичното предаване "Голите ангели". След това и на предаването “Седмото небе”.

Голямата страст на Ирен са документалните филми. Сценарист е на документалния филм за чудото на нестинарството – "Посветените на огъня".
Сега е режисьор, сценарист и главен герой в отглеждането на втората си дъщеря – Магдалена.

Родена е през 1973 г. на Деня на детето в града на куклите, т.е. в Червен бряг. Тогава в това градче работи единствената у нас фабрика за кукли. За съжаление Ирен няма ясен спомен за града и за куклите, произведени с етикет “Щастливо детство”, защото семейството остава там само три месеца. След това се премества в София, после заминава за Куба, а след това живее в София, Панагюрище, пак в София... Преди да проследим великото преселение на родителите, нека започнем от самото начало.
Знаем, че за да се появи бебето, майката и таткото трябва да се запознаят.

Запознанството на мама и татко
“Двамата се разхождали по брега на морето. Вървели един срещу друг. Срещнали се, погледнали се, разминали се и вече били влюбени! От пръв поглед! А вечерта, когато случайността ги събрала отново в обща компания, майка ми затвърдила усещането, че това е човекът! От всички мъже най-много харесала баща ми, защото той бил НАЙ-интелигентният, НАЙ-мълчаливият, НАЙ-умният. Не бърборел празни приказки, не се перчел пред момичетата, а когато все пак решавал да каже нещо, то било съвсем на място и, разбира се – много умно. После се оказало, че същия ден някакво нахално насекомо било ужилило татко по езика и той просто не можел да си отвори устата, а камо ли да говори дълго. Затова бил толкова мълчалив!
Това е версията за деца...”

...и заживели щастливо
След като се запознали и се оженили, майката и таткото си заживели щастливо.
“Били са абсолютни хаймани. Постоянно си събирали багажа и тръгвали нанякъде. Един вид добре са си живеели. Но... след девет години и половина съм се появила аз и... нещата са се променили!”
Честото стягане на куфарите със сигурност е причината Ирен да се появи цели девет години и половина по-късно. Просто щъркелът не е знаел точно на кой адрес да остави вързопчето.
Това също е версия за деца!
“Аз съм била мно-о-о-ого чакано бебе. Майка ми толкова се е стараела всичко да е изрядно, че влизала при мен само с бяла престилка. Живеела съм в почти стерилна стая. Затова пък, когато се е родил брат ми, с чиста съвест от време на време го оставяли на две пеещи негърки в Куба, които сигурно не си миели много често ръцете.”

Най-умното кубинче
Когато Ирен навършва 4 години, семейството тръгва за Куба. Таткото имал предложение за работа като машинен инженер в кубински завод и всички заминали с него – Ирен, майка й и новороденото братче Сабин.
“Имах кукли негърки и много се гордеех, защото никой друг нямаше като моите. Наложи се много бързо да проговоря испански, за да мога да се разбирам с децата.”
Ирен не само научава испански, но и печели конкурса “Най-умно кубинче”! В предучилищна възраст – на шест години, трябвало да положи нещо като изпит за първи клас. Изискването било от предварително зададени думички да се сглоби изречение. Ирен не сглобява изречение, а малък разказ! Това кара комисията да занемее и след допълнително препитване да присъди единодушно титлата “Най-умно кубинче” на... българчето Ирен Леви!

Ирен по панагюрски
След четири години в Куба семейството се връща в България – в Панагюрище.
“Много е хубаво да растеш в малък град, защото целият град е твой! Никой не те контролира. Всички те познават. По цял ден бяхме навън, по дърветата, в горите и... така сме си израснали. Любимата ми приятелка Катя беше едно към едно Пипи Дългото чорапче! Имаше лунички, плитки и нейната палавост. А аз май бях като Аника от същата книжка – прекалено добра, за да мога да се хваля с това...
Бях разбрано и старателно дете. На мен наистина можеше за се разчита – и вол да ми се повери, и бебе, просто от отговорност щях да се справя.”

Еротика и... жажда
Много въпроси тръгват от малкото Панагюрище, докато расте Ирен.
Каква е връзката между изпитото количество вода и еротичните сцени във филма по телевизията?
“Тогава нямаше по телевизията много-много филми с еротични сцени, но помня добре, когато даваха “Нана”. Мама и татко бяха пропуснали първата серия, но понеже познаваха книгата, попитаха дядо дали може и аз да гледам филма. Дядо каза, че няма проблем и аз загледах заедно с възрастните. И... о, ужас. За първи път видях гола жена... И понеже много се смущавах, щом имаше нещо по-еротично в кадър, отивах да пия вода в кухнята. Доста вода изпих на филма “Нана”. После това с водата се превърна в запазена марка. Щом даваха нещо “не за деца” по телевизията, аз пиех вода в кухнята!”

Съжителство с невидими
Как в един апартамент могат да живеят около 6–7 семейства, без да си пречат и дори без да се забелязват?
“В един момент може би защото бях дете с много развито въображение, започнах да си представям, че у нас живеят невидими, измислени хора. Много добре знаех, че това е измислица, но ми харесваше да си ги представям. Във всяка стая, дори в банята и в тоалетната имаше семейства. По рафтовете, по шкафовете, навсякъде се бяха настанили. Най-редовно си говорех с тях и знаех всичко за тях – колко деца имат, как са... Дори когато си лягах вечер, се свивах в ъгъла на леглото, за да направя място на някого, ако реши да легне на меко. Много ме забавляваше тази моя измислица.”

Как учителите стават главорези
“Започвам с факта, че съм доста вързана в ръцете и докато бях ученичка, брат ми плетеше плетките ми по трудово обучение, мама шиеше куклите и бродериите ми, а татко рисуваше рисунките ми.
Когато бях в пети клас, в часа по трудово обучение ни дадоха резец № 2 и парче балатум, за да направим гравюри. Както вече обясних, минавам за бърза, почти смела, но не и сръчна! Притесних се от самото начало, защото още преди да започнем, учителката ни се скара и ни каза, че й било омръзнало децата в нейните часове постоянно да се порязват и затова... ако някой само посмее да се пореже, тя собственоръчно ще му отреже главата!
Още на втората резка в балатума моят резец № 2 така се отметна, че се заби с всичка сила в ръката ми. Нямаше и трийсет секунди от предупреждението на учителката и вече се бях порязала. Рукна кръв и аз от ужас да не се сбогувам и с главата си, прибрах ръката в чантата. Не смеех да я извадя оттам. През това време всички учебници и бележникът ми станаха червени... Стоях така и се опитвах да измисля някакво решение, но нищо не ми хрумваше. Явно главата ми вече отказваше да мисли. Нали щяха да я режат? Накрая, когато видях, че положението в чантата вече е трагично, вдигнах кървава ръчичка и извиках: “Другарко, вижте!”
Тя така се изплаши от гледката, че забрави за главата ми и ме изпрати веднага в лекарския кабинет.”
По-щастлив финал от това – здраве му кажи!
Изказваме специална благодарност към госпожа-Другарката от Панагюрище, която не е спазила обещанието си и не е отрязала главата на Ирен. Ако го беше направила, сега Ирен нямаше да има с какво да помни тези истории и да ги разказва! Благодарим госпожо-Другарко!