Нана е слънчева и непораснала в най-хубавия, див смисъл на думата. Говори бързо, усмихва се много и движи въздуха… жена, която се забелязва.


Дали защото е пораснала край морето, или защото родителите й са били волни палаткаджии, дали защото са отглеждали две нутрии, или защото майка й е откраднала черно куче, дали защото е свирила на цигулка и за първи път се е влюбила на 5… не се знае  точно.

Важното е, че комбинацията от всичко преживяно + морето е дала чудесен резултат – Нана!
Необходими обстоятелства, за да се появи Нана.
Двама души – мъж и жена. Море. Морска градина. Любов…
“Не знам как родителите ми са се запознали, но имам чувството, че винаги са се познавали. Майка ми е била на 13–14 и някъде в махалата децата са се събирали, играели са в Морската градина на Варна и така... с бъдещия ми баща впоследствие станали гаджета. И оттогава не са се разделили. Предполагам, че съм се появила от много любов!  Аз съм второто дете. Обикновено при първото е малко: грешка ли е, искаме ли го, така ли се получи... При второто вече си сключил брак, планирал си го. Майка ми е родила сестра ми на 19, тогава баща ми е бил на 22–23. Той е пътувал. Беше капитан на кораб. Когато се е родила сестра ми, татко е бил в Япония. Там е научил новината, а мама го е попитала как да кръсти детето. Той казал: Джапанка. Правели са си майтапи. Коментирали сме с майка ми, че първия път заради пътуванията баща ми не е усетил как е станал баща. Втория път обаче, с мен, е било доста по-различно – бил си е във Варна!”

Затова не само е усещал, че ще става баща за втори път, но е имал и ясна концепция за това какво бебе иска и как ще се казва то, като се роди. Момче! И името ще бъде Николай! Само дето се родило момиче… Затова понякога Нана с усмивка се представя така: “Кой каза, че съм жена и съм руса?! Аз съм мъж и съм Николай !”
“Баща ми е мечтаел аз да съм момче. Когато съм се родила, той е отказал да приеме факта, че съм момиче. Моите чичовци, негови приятели, мъжката част от кръга са се събрали и му казали: „Добре, Стефане, момиче е! Много съжаляваме, че не е момче, но това е… имаш още една дъщеря! Кажи сега как ще се казва?”, а той: „Ако беше момче, щеше да се казва Николай, ама момиче…” Мама е измислила името ми Нана. След това между нас с баща ми се създаде много силна връзка. Нали казват, че бащите се влюбват в дъщерите си, нищо, че искат момчета. Между нас витаеше една много истинска бащино-женска любов...”
И все пак, докато таткото свикне с идеята, че Николай е Нана, момиченцето се сдобива с доста мъжки играчки –  автомати, шмайзери, коли, пистолети… Но колкото и мъжки да е започнало игрите, си остава момиче.
“Най-любимата ми играчка, играчката на играчките, беше една кукла Винету. Не мога да опиша какво значеше тя за мен! Освен че беше моя, предишната година беше спечелила и награда в Италия. Тя беше една от първите кукли с грамофон на гърба – от едната страна плачеше, от другата пееше. Куклата беше леко мургава, като индианец, с черна лъскава коса и перо... с невероятни индиански дрехи и на всичкото отгоре беше в нещо като торба с две бамбукови пръчки и се носеше на гръб. Аз бях най-гордата собственичка в целия квартал! С мен просто не можеше да се говори. Аз носех на гърба си Винету!”
Жалко, че Нана не е ходила на детска градина. Ако беше отишла там с Винету на гърба, щеше да настане масов рев: „И-и-и-и-искам и а-а-а-а-аз такова-а-а-а-а-а!”
“Аз не съм ходила на детска градина. Майка ми не работеше. Баща ми смяташе, че тя трябва да си стои вкъщи и да си гледа децата. Това явно беше техен консенсус. Бяхме страхотни бесове със сестра ми. Любимата ни игра беше на шамарчета. Биехме си зверски шамари. Мама ни затваряше в едната стая и ни оставяше да вилнеем. Ние танцувахме рокендрол, чупехме лампи, а сестра ми се правеше, че свири на китара. Изобщо бяхме големи изродчета. Не знам как са ни изтърпели.”
Най-лесният начин да накараш две деца да спрат да щуреят вкъщи, да чупят и да разхвърлят е да ги изведеш навън. А ако морето е наблизо и е лято – бързо на плажа!
“Първото нещо, което си спомням, е една палатка. А точно там, където бяха палатките на няколко семейства, имаше хълм и още първия ден ние, децата, тръгнахме да проучим къде какво има, т.е. поехме на изследователска мисия. На върха открихме поле от слънчогледи. Късахме пити със слънчоглед и го ядяхме  суров. Имаше заравяне до врата в пясъка. Нашите обаче бяха големи купонджии – не са ни оставяли съвсем без контрол, но поначало бяхме на свобода.”
Аз съм дете, расло сред канарчета и невероятно количество аквариуми с рибки, с един кокер и още малко животинки. Точно затова историите с животните на Нана много ми харесаха. Едно дете трябва да отгледа животно. Ако не едно, поне десетина.
“Имахме таралеж, пиленца, зайче – страхотен бял пух, който баща ми настъпи. След това татко много плака, но той, милият, не беше видял зайчето в тъмното. На балкона ни се родиха зайчетата. После имахме две нутрии – с два огромни зъба. Гризяха... няма да ти кажа как! Баща ми ги беше довлякъл отнякъде, защото беше решил, че са много ценни – и заради тях събирах люцерна. Всеки ден по две торби!
Първото ни куче беше немска овчарка – Чони. Всъщност всичките ни кучета са се казвали Чони. Та Чони I беше уникално куче. Взеха ни го от милицията, защото се оказа, че е някаква специална порода. Сега сме на Чони V (хъски). Имахме един черен като дявол Чони. Майка ми го доведе. Беше ни починало предишното куче и тя много плака. На вилата, където са погребани всичките ни кучета, мама вижда бездомни кучета и сред тях, както каза тя, „една черна перла, грациозна, красива…”.  Всъщност тя открадва това куче.”
Според проучване 80% от хората, извършили престъпления, като деца не са имали домашен любимец. Следователно от Нана не можем да очакваме да обере банка. 
Учени твърдят, че един петгодишен човек може да има първи сериозни любовни преживявания. Съвсем по правилата Нана се влюбила някъде на 5 или...
“…или на 6 години. Несъмнено най-сериозната възраст за любов. Той беше син на приятелка на мама и се прибирахме заедно, докато майките ни си говореха, ние отзад разменяхме по няколко думи. Нашата голяма любов продължи една-две години. Краката му висяха от кушетката в кухнята, докато аз свирех на цигулка – изчакваше ме, за да отидем да играем. Играехме на стъклени топчета – лимки (сирийчета). Баща ми беше донесъл в една оранжева кесийка от Италия невероятни топчета – кехлибарени, прозрачни... В играта голямата ми любов ми ги обра. Сега се питам всъщност в мен ли е бил влюбен, или в топчетата?”
След тази почти Ромео-Жулиетовска история нека се върнем малко назад и да си припомним, че все пак Нана е щяла да бъде Николай, затова е имало бой, катерене и заедно с това виртуозна цигулка…
“Бях лидер, бях бяс! Катерене по всякакви дървета – опасно катерене с падане, прескачане на огромни огради през глава. Имах един специалитет – прехвърляне през каменен блок и решетка отгоре, като се хващаш с едната ръка и политаш с главата надолу. В училище имах една едра и мощна приятелка, тя бая шамари раздаваше... аз бях по-клечеста, но тичах страхотно, хващах жертвите и ги хвърлях в ръцете й. А тя буф, буф – два шамара... а аз вече съм на следващия.
А колкото до цигулката – когато започнах сериозно, някои от игрите ми бяха забранени преди изпити в музикалното, за да не се нараня.
Майка ми беше много амбициозна, гонеше ме като империалист. Веднъж дори повръщах кус-кус върху цигулката, защото бях закъсняла по график. Още не съм си била глътнала закуската, а мама ми е набутала цигулката в ръката и хоп...”
Какво можеш да очакваш от дете, расло край морето – да си напълни цигулката с пясък и да живее волно…
“Край морето детството е безметежно – дупето ти е голо, палатки, топло... В тази синя гледка има толкова много широта, простор и някакво усещане за свобода! Това е моето детство!”