Списание "9 месеца" започна нова рубрика Drugite_bulgari, в която българки разказват за бременността и раждането на децата си в чужбина. Ако живеете извън родината и имате бебе, пишете ни на [email protected] За най-интересните разкази има награди.

Някой може да каже, че имам странно семейство – българка, омъжена за новозеландец, които живеят в Полша. Но това е съдбата. Казвам се Теодора Ланкова-Беар и от няколко години живея и работя в Полша. Преди 7 години на сватбата на един мой колега се запознах със съпруга ми Джонатан, които е от Нова Зеландия. Приятелството ни бързо се превърна в истинска любов и след година и нещо вече бяхме младоженци. Естествено вече искахме деца. Започнахме да правим опити и ето, че бременността не закъсня.


Чувствах се отлично, всеки месец ходех на контролни прегледи, бебето се развиваше добре. След подробно разузнаване реших, че ще родя в една от държавните болници във Варшава, известна с висококвалифицираните си лекари и акушерки. Раждането там щеше да е безплатно. Щях да плащам, ако искам епидурална упойка, ако съпругът ми присъства или държа точно определена акушерка да е до мен.
Терминът ми беше на 25 март, но денят дойде и замина и нищо не се случи. Всеки ден ходех в болницата, където следяха сърдечния ритъм на бебето. На десетия ден резултатите бяха обезпокояващи. Лекарят ми каза, че трябва да остана. Настаниха ме в самостоятелна стая – чиста, приятна и слънчева.

Към 4 ч. сутринта водите ми изтекоха – бяха зелени. Положението не беше добро. След няколко часа ми включиха система, за да ускорят раждането. Имах контракции през 2 минути. Болката бе нетърпима. Знаех, че единственото спасение е епидурална упойка, но трябваше да чакам да получа 3 см разкритие. През два часа идваше лекар да ме прегледа, а акушерката – през ½ или 1 час. След 7 часа адски болки имаше всички условия да ми поставят анестезия. Съпругът ми бършеше потта от челото си, а ръката му бе посиняла от моето стискане. Упойката ми донесе благодат. Сега само трябваше да чакам до пълното разкритие, което обаче така и не идваше…
В 23 ч. вечерта сърдечният ритъм на бебето започна рязко да спада. Изведнъж се появиха двама лекари и две много притеснени акушерки. Питах какво става, но не получих отговор. Чух само, че сигурно ще се наложи да ми направят цезарово сечение. Така и стана, но 4 часа по-късно. Успяха да стабилизират сърдечния ритъм на бебето и продължихме да чакаме до пълното разкритие. В 2 ч. сутринта решиха, че няма смисъл и след 23 часа мъки в 3.16 ч. се роди нашият прекрасен син Максимус Владимир. Успях само да го целуна и след това заспах.
Изписаха ме от болницата 5 дни по-късно. Направих грешка, че не се уговорих и не платих на акушерка, която да е при мен от началото до края. През тези 23 часа при мен идваха две акушерки и трима лекари. Макс си заслужаваше всичките тези мъки. През цялото време лекарите и акушерките се държаха много мило, но почти не ми даваха информация какво става с мен и с бебето. Затова пък педиатрите бяха отзивчиви, отговаряха изчерпателно и компетентно на всеки въпрос.
Стаите бяха чисти и удобни. Нямаше меню, от което да избирам храна, но яденето беше поносимо. От болницата осигуряваха пелени, дрешки, сапун и крем за децата и за майките.
Две години по-късно родих другия ни син – Джошуа Стефан. Реших да раждам в същата болница, но нямах гаранция, че ще ме приемат, когато Денят дойде. Правеха голям ремонт и леглата бяха ограничени. Дори и да се бях уговорила с акушерка, ако нямаше свободни стаи, щяха да ме преместят в друга болница. За мое щастие при един от последните прегледи лекарят каза, че бебето е много голямо и ще се наложи да раждам със секцио. Олекна ми. В много държавни болници, ако жената е родила първото си дете чрез цезерово сечение, при второто раждане по естествен път не поставят епидурална упойка. При мен нямаше да стане така.
Окончателното решение беше секцио. Приеха ме в уговорения ден и на следващата сутрин на 17 юни 2004 г. бях в операционната зала. След като анестезиологът постави упойката ми стана лошо и почти загубих съзнание. Лекарите се засуетиха около мен и кризата премина. Час по-късно се роди нашият пухкав, сладък Джош.
През 2002 г., когато се роди Макс, платеният отпуск по майчинство беше 26 седмици. Две години по-късно за второто дете ми дадоха 18 седмици.
Днес съм на 35 години и съм щастлива майка на две прекрасни момчета – Макс и Джош. Обожавам ги. Любовта ми към тях е безгранична. Всяка болка, всяка операция и всеки шев си заслужаваха. Мама Теодора