Милена Будинова, режисьор на предаването “Такъв е живота” по bTV пред “9 месеца”

Откъде дойде идеята за това предаване?
Живея и работя в Холандия вече 7 години и там правя документални филми. Когато се захвана с даден проект, избирам тема, която е близка до сърцето ми, защото филмът отнема 1–2 години от живота ми. Винаги съм се интересувала от България и вече съм направила 4 филма за страната ни.


Последното голямо събитие за мен беше раждането на децата ми – първо на дъщеря ми, след това и на сина ми. Това направи огромен обрат в живота ми – в позитивен, но и в друг смисъл. Родителството е много интересен процес.

Отразява ли поредицата реалността в България?
Убедена съм, че това, което показваме в епизодите, е реалният живот – такъв какъвто е. Часове наред разговарям с хората, за да разбера какво чувстват.


Предаването няма медицински характер, а има за цел да покаже емоционалната страна на родителството. Разбира се има гинекологична част, но се стремя винаги когато лекарите обясняват на пациентките – съответно и на зрителите, да е на по-достъпен език. За съжаление в България лекарите използват прекалено много медицински термини.
В никакъв случай не показваме само веселата страна на нещата. Пред “Шейново” има група роми, които свирят и искат пари при изписванията. Излъчваме и това, защото е част от ежедневието.

И все пак нима лекарите са толкова мили?
Със снимачния екип прекарваме в болницата почти по цял ден и лекарите вече ни възприемат като част от ежедневието си. Дори не ни забелязват. Ако по принцип някой лекар се отнася грубо към пациентките си, в един момент това ще проличи. Има епизоди, в които някои лекари не са така загрижени и приятелски настроени.
Разбира се, лекарите и акушерките се стараят, но в никакъв случай поведението им не е изкуствено.

Защо избрахте точно “Шейново”?
Няма специални причини. Смятам, че д-р Ковачева се отнася към пациентките си по много западен начин и има добър подход към жените, пък и е много емоционална, а това е важно за професията. Запознах се и с други лекари и всички са много добри. Щастлива съм, че ме допуснаха сред тях. Благодарна съм на директора, че ми позволи такава свобода.

Как избрахте семействата?
Опитвам се да намеря нещо интересно във всяко семейство, което срещна в болницата, дори на улицата. Ако намерим общ език и те разберат защо искам да направя филма, естествено ги въвличам в проекта.

Показвате и раждане на жена от ромски произход...
Разбира се, опитвам се да представя реалността такава, каквато е. Във всяка болница в България всеки ден се ражда поне по едно дете от ромски произход. И ние сме снимали такова. Майката – нашата героиня, не беше здравноосигурена, нямаше лична карта. Проследихме целия процес и от страна на семейството – тревогите му какво ще се случи с нея, и от страна на болницата – как реагират лекарите и как помагат, въпреки че жената няма пари да си плати задължителните 650 лв.

Какви трудности срещнахте при осъществяване на този проект?
Трудностите произтичаха от живота такъв, какъвто е. Винаги искаме да снимаме раждането от началото му, но понякога то започваше през нощта и докато съберем екипа, бебето вече се е родило. В първите дни момчетата, с които работех, бяха доста чувствителни към кадрите, но след това свикнаха и дори станаха експерти.

Известен е фактът, че в България се плаща под масата, за да се осигури по-добро обслужване.
Има няколко жени, които са решили да не избират конкретен лекар и показвам начина, по който са се отнесли към тях, когато раждането е настъпило. Една от героините ми обаче поиска конкретен акушер-гинеколог да й помогне за раждането. Заснето е и това. Естествено е бременната да иска да й се обърне повече внимание, макар да е невъзможно, защото лекарите са прекалено заети. Проблемът се задълбочава и не трябва да се сърдим на медиците, щом искат повече пари, когато обръщат повече внимание на пациента.

Какво трябва да видят зрителите в това предаване?
Искам да покажа преживяванията, психичната промяна и емоциите на младото семейство при пристигането на бебето. От друга страна, да повдигна въпроса за мястото на бащата. В България много жени държат на разстояние своите парньори, страхуват се да ги допуснат в този период. Сигурна съм, че ако мъжът осъзнае колко важно е да е до жената през 9-те месеца, връзката помежду им ще е много по-силна и здрава.
Тогава партньорът е много по-силно емоционално ангажиран, отколкото ако му дадат вързопчето на 3-ия ден след раждането и изведнъж той осъзнае, че животът му тотално се променя.

Какъв ефект искате да постигнете?
Да има повече откритост от страна на жените и повече интерес от страна на мъжете.