Представете си едно момиченце...“Винаги с къса коса, защото ми е тъничка. И понеже съм била много кльощавичка, помня как, като карах колело, виждах едни тънки кокалести краченца… все ожулени и почернели от слънцето. Ей такава – с къса рокличка и с къса косичка.”


Сега си представете и детството на това момиченце…
“Живяла съм на село при баба и дядо почти до седмата си година.
Много мили спомени имам от детството. Всички те са свързани със село Михайлово, Врачанско. Всяко лято бях с мама Пепа и деди – така казвам на баба и дядо. Всичките ми детски щуротии, включително и пубертетските, всичко е свързано с това село. Много мило! Сега си давам сметка, че съм се чувствала точно като в любимия ни филм от онова време – “Синьо лято”. Точно като в него – само че нямаше море. Ето това е усещането. Истинска свобода, близки хора, които много обичаш, спокойно ти е, караш по цял ден колело. Явно съм била мъжкарана в детството, защото постоянно организирах децата. Правехме някакви маршрути с колелета. Винаги имаше много активна организация.

Организирала съм също турнир по бой с пръчки, турнир по плетиво, състезание по изграждане на колиба. Явно съм била организатор № 1. И досега това ми е останало в характера. Усещам се, че си пъхам гагата дори когато няма нужда. Виждам някаква несправедливост, която по никакъв начин не ме засяга. Хората, които са обект на тази несправедливост, по никакъв начин не са потърсили моята помощ... Но аз се намесвам и… ще оправя положението.”
Така прекрасно и романтично са изглеждали “сините лета” на Ани Цолова… Много носталгия в мен и малко завист заради децата днес, които само могат да си мечтаят за такива лета в синьо…


Иначе това с организаторските способности може да се свърже с факта, че Ани се е родила под знака на Овена. Решително и с рогата напред, дори е искала да се появи на света много преди деня…
“Измъчила съм страхотно мама. Имала е сериозни поражения след моето раждане. Първо съм тръгнала да се раждам 3 месеца преди датата – в края на 6-ия месец. И тя, милата, е прекарала 3 месеца в болница на системи, за да мога да се появя с гръм и трясък. И наистина съм се появила с гръм и трясък! Много мъчително ме е родила. Даже има увреждане на едното око... Родила съм се трудно, но пък си е заслужавало. Много често съм изпитвала чувство на вина към майка ми…
Две години след мен се е появил и брат ми – по най-лесния начин. Бил е едно пухкаво, сладко, дебело бебенце с гривнички по ръцете и краката. Отново за разлика от мен – била съм кльощава и злояда. Много са се грижили за мен. Сокове, ябълки, моркови – всичко се е изстисквало на ръка. Никога не съм изяждала приготвеното за мен. Брат ми и братовчед ми, с когото се родихме по едно и също време, са изяждали всичко.
Странно, сега нещата стоят обратно – аз обичам да ям и изобщо не съм слаба, а брат ми – пухкавото бебе, което не спираше да яде, сега е строен млад мъж!”
Спомнете на какво си играхте като деца. При всички положение не сте си играли на нещо такова…
“Играехме си на... сокове! Правих проучване – никой друг не е играл на сокове. Вземах малки бурканчета от детски храни и в градината намирах най-различни растения и цветя, които пускат цветен сок. Стривах ги и ги слагах във вода. Ходех и в други градини, законно или не, да бера цветя. Някои пускаха розов, лилав, червен сок, а мерудията – много хубав зелен. Във всяко бурканче сипвах по малко вода и растения и водата се оцветяваше. Цялата колекция се подреждаше на едно рафтче. Ароматът изветряваше за около 24 часа и на следващия ден процедурата се повтаряше. Не знам откъде ми беше хрумнала тази игра, но поне две–три лета ми беше основно занимание.”

Спомнете си любимата си играчка. Дали е била нещо такова…
“Парцалената кукла на майка ми беше моята любима играчка. Много ме е яд, че не я запазих. Тя е била нейна кукла, но е дошла отнякъде, не е първо притежание на майка ми. Беше уникална парцалена кукла – най-приятната, най-топлата, най-истинската. След това съм имала толкова много кукли – пеещи, клатещи се, мигащи, говорещи... всякакви други, но никоя от тях нямаше това, което ми носеше парцалената.”
Припомнете си какви сте мечтали да станете, като пораснете. Нещо такова, нали?
“Пяла съм с опаковката на дезодорант пред огледалото, но мисля, че това много деца са го правели... Обличах булчинската рокля на майка ми... мислех, че съм певица.
Имахме всичките песни на Лили Иванова на плочи, също на Бони М, на АВВА, т.е. всичко, което се е продавало тогава... Пусках някоя плоча и пеех пред огледалото.
Ако трябва обаче да съм честна, мечтаех да уча право. Тогава беше много модерно и всички искаха да учат право. Аз обаче исках от много малка да уча право, защото бях гледала един филм – “Адвокати на дявола”. И заради него исках да стана адвокат. Във филма имаше една жена, която ми беше направила силно впечатление, и аз исках да съм като нея. И съответно си имах цел. Майка ми и баща им никога не са ми казвали: “Ти ще кандидатстваш това... ще учиш там... стани...” Имах свободата да избирам. И реших да кандидатствам право, за да стана адвокат. Е, не можах да вляза да следвам право…”
Или нещо такова...

“Другото, което страшно ме вълнуваше, а и досега е така, са народните танци. Много добра бях, но прекъснах...
В първи клас майка ми ме записа в Пионерския дом в Плевен – там имаше чудесна музикална и танцова школа. Подготвяха кадри за Северняшкия ансамбъл. Играх 7 години народни танци. Изкачвах се нагоре в ансамбъла и често си представях как ще танцувам в Северняшкия ансамбъл. Това ми беше мечтата. На всички момичета ни беше мечта. Според мен бях добра, защото винаги минавах изпитите и се качвах нагоре, нагоре... С такова желание ходех, че и досега помня – репетициите бяха в понеделник, сряда и петък от 7 до 9 ч. вечерта. През зимата баща ми или майка ми идваха да ме вземат от Пионерския дом. Много тежко преживях отказването от танците. Разболях се от бронхопневмония. Един месец останах вкъщи, поставяха ми инжекции. За този месец пропуснах много репетиции… Върнах се след месец отсъствие и трябваше да положа изпит за качване в горно ниво, но не успях... А при мен беше така – или съм най-добрата, или няма да се връщам назад. Бяха ревове, чудеса... Мисля си, че майка ми и баща ми не са разбрали колко тежко съм го преживяла. Трябвало е да отидат да кажат на хореографа: “Дайте му една седмица на това малкото, че много се е амбицирало да научи стъпките.” Аз щях да ги науча! Сигурна съм! Някой да ми беше показал, щях да ги науча, да се явя на изпита подготвена... И да се кача нагоре. Но родителите ми явно не са знаели колко важно е било всичко това за мен. Явно не съм им дала някакъв знак... Спомням си обаче, че нощи наред плачех, защото народните танци тогава за мен бяха най-важното нещо. И след това много дълго време не можех да гледам танцуващи ансамбли по телевизията...
И досега, като видя Северняшкия ансамбъл, се разплаквам... Нещо ме срязва в сърцето. От две години играя в един самодеен ансамбъл. Правим истински танци, с хореография, не е само с хора. Мога да съм и солистка!”

Представете си пак онова момиченце. Нещо такова…
“Ще разкажа и кога за първи път се появи един Панчо … Бях на 14–15 години. Спомням си първата ми целувка… на село, разбира се. Бяхме на пейката пред фурната, където правеха най-хубавия селски бял хляб…
Любимият ми момент беше, когато мама Пепа и деди ме пращаха за хляб. Винаги отивах с колелото – три хляба в торба от едната страна, три от другата… Балансираш с колелото и ако не паднеш, си победител. Всички деца се събирахме пред хлебарницата...”
Споменът за първата целувка отстъпи пак пред спомените за веселото детство и многото сини лета в село Михайлово. А днес за жалост то е нещо такова…
“Знаеш ли какво представлява моето село в момента – в него живеят само възрастни хора. Постоянно нощем крадци обират къщите... Мръсно е, сиво, срещаш намръщени хора. От 3000 души сега дали има и 500... На мен това ми е голяма болка... Минали са 20-ина години, а всичко толкова много се промени. Селото обезлюдя, в него няма млади хора. Много е тъжно…”