“Обичам и дъжда, и снега, и слънцето... Какво значи “хубаво” време? Няма  хубаво време, защото в един и същи момент за някого времето е хубаво, за друг е… лошо.”


Това са думите на една усмихната жена, която обича да се състезава (най-вече със себе си), обича да се катери, обича природата, обича дъщеря си… обича и работата си. Тя е философ по душа и физик по образование. По-точно завършила е СУ "Св. Климент Охридски", физически факултет, катедра "Метеорология и геофизика". Това е Христина Балинска.

Всичко започва от един доста слънчев, подчертано горещ летен ден – 28 август.
“Аз съм била чакано бебе. Имам по-голям брат, но майка ми и баща ми много са искали момиче и въпреки трудното раждане, радостта била голяма и болката бързо била забравена. Родила съм се в неделя. Чувала съм, че тогава се раждат най-късметлийските бебета.  
Вярвам обаче, че късметът ти трябва да си го накъсметиш!  Което в превод от “хрисибалински” означава: ти трябва да предизвикаш късмета си! Трябва да вярваш в него!

Между другото аз също станах майка в много горещ августовски ден.”
Въпреки че 28 август по тогавашния стил е точно Богородица, малкото новородено момиченце не започва дните си с името Мария. Христина продължава друга традиция, т.е. кръстена е на баба си Христина – майката на майка й.
“Родена съм в Плевен – Централна северна България. Прекрасен град, известен с хубавите жени. През лятото бях в Балкана, в Троянския балкан – там се намира спасение от известния с горещите си лета (и студените зими) Плевен.”  Тук проговоря професионалистът. 
“Майка ми беше учителка, така че имаше възможност да ме гледа, баба ми също помагаше. При баба имаше по-голяма свобода, отколкото при мама и татко. Освен това на такова по-спокойно място свободата действително е оправдана. През лятото в Плевен идваха деца от всички краища на страната. И бяха безкрайни игри и забави, докато имахме сили.
Помня, че тогава велосипедите бяха много модерни, защото не бяха популярни, играехме на ластик, на стражари и апаши, на криеница. Колко много места за криене имаше! А – играехме и на народната топка, забравих! Аз бях много силна... умеех ловко да хващам.”
Ето това са част от слънчевите дни. В детството на Христина има много такива дни...
“Изключително ученолюбиво дете бях, обичах да чета книги... Сравнително рано започнах да чета, защото имах по-голям брат и близки, които се занимаваха с мен. Грижите им бяха много концентрирани, а и аз самата имах желание – така че още преди предучилищната възраст започнах да чета. Обичах най-вече приказките. Помня, че ми беше попаднал и един буквар. После завърших гимназия със златен медал. Аз обичах да уча, да чета и сега продължавам да се ровя в различни области, най-вече в моята...
Мисля, че мама и татко са били много спокойни, защото аз наистина бях добро дете! И сега съм! В някои отношения съм пораснала – на външен вид, но иначе… в доста отношения си останах дете. Останах не малко, а даже твърде наивна, което отстрани може и да е добре. Животът стана прекалено суров – трябва да си по-практичен, а аз май не успявам да съм достатъчно практична...”
А в живота на Христина има и още слънчеви летни дни...
“Много обичах да ходя на море и не сме имали лято без почивка там. От малка, а и досега, обожавам морето – обичам да се отпускам във вълните... Обичам и ваканциите в Балкана – оттам може би имам някаква жилка, да преодоляваш себе си. Няколко пъти съм изкачила върховете Вихрен, Руен, Мальовица, Ботев. Не съм се качвала обаче на Мусала.
Като дете имах една любима мека кукла. Може би е била от плат. Говорех й, разказвах й приказки – нали всяко момиченце иска да стане майка...”

Леко заоблачаване… с облаци бели, бели като кисело мляко...
“Много ме тормозеха да ям прясно и кисело мляко. И чак сега мога да си призная един грях – ходех и изхвърлях тайно млякото. Просто исках баба да е доволна. Тя се тормозеше, че не ям, а аз просто не обичах мляко – особено прясно. А тогава млякото, най-вече киселото, беше едно гъсто – нямаше нищо общо с това, което е сега. Разбирам, че съм извършвала голямо престъпление –  да изхвърлям такова хубаво мляко!”
Една истинска лятна буря… като влюбване в детската градина!
“О-о-о, в детската градина имаше един Калин. Бяхме в една и съща група. Ах! Беше най-прекрасният в моите очи. Имаше големи черни очи и черна коса, а аз бях по-светличка. Сега, не знам дали бих го познала...”
След толкова слънце логично е да има и сиви дъждовни дни...
Нещо като капчици от неосъществени детски желания.
“Ако трябва да се обърнем към дъждовните дни или драмите…Това е може би една най-големите ми драми в живота. Опитах се да започна със спортна гимнастика, но залата беше много далече и беше много трудно да ме водят и прибират. Тогава бях в първи клас. Като знам колко съм постоянна и старателна, може би днес щях да съм гимнастичка олимпийска шампионка, но си останах само неосъществена гимнастичка.
Известно време даже лъжех и отивах с приятелки, но това не можеше да продължи дълго, защото трябваше системно да се присъства и бях разкрита...”
Остава дъждовно – с още една несбъдната мечта…
“Балет! Това беше още една драма... Даже ходих на нещо като конкурс. Тогава обаче баща ми реши твърде консервативно, че не трябва да се занимавам с балет. И тогава имаше сълзи от моя страна, а майка ми може би не успя да се пребори и да защити моето желание. Вероятно по тази причина аз давам възможност на моето дете да опита от всичко, което иска. Записвала съм дъщеря си на балет и в хор... Дълги години тя пя в “Бон-Бон”.”
И все пак… За да бъдем максимално точни и да подходим професионално и към прогнозата, и към детството на популярния метеоролог, трябва да обобщим. Детството на Христина Балинска е било слънчево, с временни увеличения на облачността, превалявания тук-там, усилване на вятъра, но без много вихрушки и бури… Най-точно – слънчево с временни увеличения на облачността!
“За да бъда такава, каквато съм сега, предполагам, че са допринесли много хора. Моето семейство – мама, татко, баба… всички. Това, което те ми дадоха, и това, което давам сега на дъщеря ми, е абсолютна самостоятелност  в ориентацията – важно е човек да може да търси себе си. Дори не се опитвам да побутна насам или натам моето момиче, както и моите родители ме оставяха съвсем сама да вземам решения... И може би това е правилно, защото когато срещаш трудности по пътя, който сме избрали (а то се случва), не можеш да кажеш: ”Ето, ти ме накара, ако не те бях послушала…” А така отговорността си е твоя! Това съм научила досега! И още едно нещо – нищо в живота не е случайно!