Списание "9 месеца" започна нова рубрика Drugite_bulgari, в която българки разказват за бременността и раждането на децата си в чужбина. Ако живеете извън родината и имате бебе, пишете ни на [email protected] За най-интересните разкази има награди.

Казвам се Мариана Блажева и по произход и душа съм българка. Случи се така, че съдбата ме събра с холандец – съпруга ми Ян Андре Питър Бос, който е брокер и работи на стоковата борса. Заедно сме от началото на 2003 г., а през април 2004 г. разбрах, че съм бременна. Беше неочаквано, но не и нежелано. Аз на 24 год., той – на 36, детето прекрасно щеше да попълни щастливото ни семейство. И двамата бяхме колкото уплашени, толкова и щастливи. Преживях прекрасна и лека бременност в България. Оправих си документите за постоянно пребиваване в Холандия и застраховките и в началото на октомври заминах. Бях изпълнена с очаквания за Големия ден, времето ми беше запълнено с приготовления на детската стая, дрешките, играчките...


Майка ми дойде в Холандия, за да е до мен и да ми помага. Нейната подкрепа ми беше много необходима – тя работеше като медицинска сестра в детска консултация и е единственият човек, на когото имам пълно доверие. Терминът ми беше определен за 27 ноември м.г., но този ден мина и замина...
Всичко започна на 7 декември. Преносвах вече с 10 дни и отидох до болницата на преглед. Лекарят трябваше да реши какво следва оттук нататък. До момента всичко беше добре, имах лека бременност. В Холандия са върли привърженици на раждането през естествените пътища и секцио се прави само в изключителни случаи. След прегледа се установи, че бебето е добре. Лекарите решиха да изчакат още няколко дни преди да предизвикат раждането. Прибрах се вкъщи и установих, че слузестата запушалка е паднала. Реших, че може и да е вследствие на гинекологичния преглед, но скоро започнах да усещам леки контракции...

В полунощ болката се засили, но през дълъг интервал. Два часа по-късно контракциите зачестиха. В Холандия практикуват раждане вкъщи, така че бях решила да остана у нас
Никога не съм лежала в болница и изпитвах страх. До сутринта стояхме с майка ми будни и брояхме – контракциите ту зачестяваха, ту се разреждаха. Когато станаха почти през 5 мин, съпругът ми се обади на акушерката и тя дойде. Прегледа ме и установи, че имам само 2 см разкритие. Трябваше да чакам още, така че тя си тръгна, за да се върне към обяд. Контракциите ми вече бяха болезнени и доста начесто, но разкритието не напредваше. Тогава акушерката спука околоплодния мехур, надявайки се да ускори процеса. Процедурата беше по-скоро неприятна, отколкото болезнена. Цветът на водите обезпокои акушерката и тя ме посъветва да отидем в болницата
Добре беше да се проследят сърдечните тонове на бебето. Час по-късно бяхме там – аз бях на легло, навсякъде около мен висяха кабели от апаратите, имах непоносими контракции. Тогава дойде и “добрата” новина, че упойки не слагат, само обезболяваща инжекция, и то в определени случаи. Бях щастлива, че ще съм един от тези случаи, защото вече не издържах на болката и ми идеше да стана и да избягам. На раждането в Холандия присъстват само акушерка и медицинска сестра. Лекар идва, ако има някакви усложнения.
Съпругът ми и майка ми бяха до мен, но аз исках да съм сама, да чувам само себе си, да броя и дишам под контрол. Най-накрая ми поставиха дългоочакваната обезболяваща инжекция, която изобщо не ми помогна. Леко ме загря и погледът ми се позамъгли, болката от контракциите обаче не намаля. Сама трябваше да се оправям имах 4 см разкритие и се очертаваше дълго чакане... Спасяваха ме тишината и спокойствието, всеки шум ме дразнеше и ме изваждаше от концентрацията, което засилваше болките ми. Правилното дишане ми спестяваше голяма част от болките, сама се чудех как го постигам.
Следобед започнаха напъните и бях доволна, когато научих, че разкритието ми вече е 10 см. Опитах да родя в леглото, но процесът не вървеше добре. Преместиха ме на специален родилен стол. Събрах цялата сила, която ми беше останала, и вложих всичко от себе си, за да дам живот на детенцето си. Почти през цялото време не загубих чувството си за хумор, чудеха се как намирам сили, но то ме успокояваше.
В сравнение с контракциите напъването ми се стори песен – естествено в началото. После започна да ме боли повече, а в края вече нямах търпение всичко да свърши по-скоро. Така в 5 ч. следобед на бял свят се появи моят син голям 4.270 кг, 53 см и много хубав. Веднага забравих за трудното раждане. Позашиха ме, пихме шампанско и… в 10 ч. вечерта по живо по здраво ни изпратиха вкъщи. Сега това ранно изписване ми се струва странно, но тогава изобщо не ми направи впечатление. Исках час по-скоро да се прибера у дома, чувствах се изморена, но не можех да заспя. Наспах се истински чак на четвъртия ден. Всеки ден у нас идваше медицинска сестра, за да се грижи за мен, за малкия и да поема част от домакинството, но почти не се възползвахме от услугите й. Оправяхме се сами, почти не се движех, но се възстановявах бързо, забравих болката. Кръстих сина си на баща му – Ян младши (Jan Junior).
Радваме се един на друг с моя син, който вече се усмихва и се смее толкова сладко, а таткото е много горд с нас и ни глези. Сега сме едно малко семейство. В момента, в който погледнах очите на току-що роденото си бебче, забравих всичко – няма по-красиво нещо на света!