Известният радио- и телевизионен журналист Георги Папакочев имал одухотворено детство в черноборсаджийските следвоенни години

Образно и твърде сполучливо казано, той е роден, отраснал и възпитан във “ф”-то на София. Това е повече от обикновеното “в центъра”: на улица “Цар Борис I” 162 (до Халите), а впоследствие на ъгъла на “Дондуков” и “Бачо Киро” се намирало прословутото Фото “Папакочев”. Баща му Петър е легендарният софийски фотограф-художник, в чието ателие са запечатани паметните мигове на почти всяко семейство в града...


Появявали се не една и две табелки-менте “Фото Папакочев” през годините къде ли не из България, но една-единствена е автентичната, както свидетелства историята на фамилното име на този патриархален македонски род дошъл в София в началото на 30-те години от Битоля. “Прадядо ми е бил поп, казвал се Кочо, и от поп – та” папа”, та “кочо”. Дядо ми Георги, на когото съм кръстен, е роден във влашкото село Гопеш в Македония. Така че баща ми Петър, аз – Георги, и синът ми – също Петър, сме единствените в България, носещи фамилното име Папакочев.”
На малкия Жоро винаги обръщали специално внимание като на първи мъжки наследник на името.

“На тези неща много се държеше. Дори мога да кажа, че и аз, и сестра ми, бяхме глезени – напук на черноборсаджийските времена на недоимък в тогавашна България. И благодарение на това “глезене” станахме хора.”
По това време семейството живеело в квартала до Синагогата, населен почти изцяло от евреи, които били сред най-близките приятели на именития му баща. Били търговци на какво ли не, дори на детски играчки, които подарявали на малкия Жоро, а той никак не се оплаквал от това внимание. “Любимата ми играчка беше една механична маймуна от тенеке, която се качваше и слизаше по опънато въже. На главата й се мъдреше цилиндър с американското знаме! Сигурно тази “упадъчна” играчка е попаднала по неведом начин в следвоенна София...”
Малкият Георги посрещал клиентите на Фото “Папакочев” на вратата. Старите градски хора използвали към майстора обръщението “господине”, макар и да не било на мода. “Ние сме хора, живели винаги в дюкян, защото ателието на баща ми беше част от дома – едната от стаите бе студиото, а другата – лабораторията. Отрасъл съм сред аромата на проявители, фиксажи, и... в тъмната стаичка.”
Когато пък му се приисквало да си поиграе “на светло”, на разположение на Георги били дворът и къщата на другите му баба и дядо – Стоянка и Йордан, които живеели в Захарна фабрика.
Цялата многолюдна фамилия се събирала на големи празници – Коледа, Великден, Заговезни, именни и рождени дни. “Въпреки вълчите години никога не сме пропускали и един християнски или семеен празник.” Семейство с огромна библиотека, в което идвали за уроци учителки по френски и по английски, и в което децата не са давани на детска градина. “Години по-късно синът ми също не можа да се ашладиса с такова нещо. Като малък ходех на уроци и по музика – свирех на акордеон. А китарата – то се знае – беше задължителна: все пак в 114-а Английска гимназия беше почти подсъдно да не можеш да изсвириш текущите песни на “Бийтълс” и “Ролингстоунс”...
Петгодишният Георги стискал палци щъркелът да му донесе братче – “за да си играем, разбира се!”, но на бял свят се появила Ани – неговата сестра, сега инженер. Баткото обаче се държал винаги кавалерски и не пропуснал да научи и собствения си син на същото: “Когато Петър беше малък и наоколо се съберяха майки на бебета – девойки, го питах: “Моето момче, какво ще ги правиш момичетата като пораснеш?” Дамите се намръщваха в очакване на някой цинизъм, но Петър заковаваше в отговор:
“Ще ги ухажвам!”
Синът ми се роди в края на януари 81-а година. В родилния дом на “Горнобански път” имаше грипна епидемия и татковците не ги пускаха вътре. С най-близкия ми приятел мръзнехме до оградата с един огромен далекоглед в очакване съпругата ми да покаже бебето на прозореца. За пръв път видях сина си... с далекоглед с оптическа система увеличение едно към двадесет. Съдба: през тръбата все едно видях себе си... в умален вид.”

  • Роден на 9 януари 1950-а. Козирог.
  • Кръстен в храма “Св. Неделя”. Кръстникът му бил толкова подпийнал от радост и щастие, че родителите се уплашили да не вземе неволно да удави бебето в купела.
  • Проходил и проговорил рано (“Синът ми ме повтаря – на първия си рожден ден вече умееше да произнася втрещяващо сложното “ретранслационна кула”!)
  • Изключително злояд като бебе (“Днес е точно обратното!”)
  • Завършил е Международни икономически отношения и журналистика, а преди това – Английската гимназия.

    В рода Папакочеви е развито чувството за образна памет – Георги обаче освен на визуалното (преподавател по фотожурналистика в НАТФИЗ), се отдал приоритетно и на писмовното изкуство.

  • Първото му работно място е по разпределение – търговското дружество “Хемус”. (“Три години се занимавах с внос на фотоапаратура в България.”)
  • Основава заедно с Калин Каролев и Валентин Янков списанието за военно-технически спортове “Патриот”, където работи 7 години като фотожурналист.
  • Сред легендарните гласове на “Хоризонт” и сред “бащите” на радиопредаването “12+3”: заедно с Йордан Лозанов и Чавдар Стефанов. (“Две кила пържоли, каса бира, пишеща машина “Континентал” и 24-часова разгорещеност родиха обедния блок на БНР.”)
  • Следват Радио “Свободна Европа” (София, Мюнхен и Прага), а понастоящем – “Дойче Веле” и Телевизия “Европа”.