Да се научиш да ходиш е най-естественото нещо на света. Това е и едно от най-вълнуващите събития в живота на родителите и на децата.
Успех! Детето вече стои! Крачетата му се люлеят, ръцете му треперят, но какво от това?! Големите очи блестят от гордост. Какво страхотно чувство – най-после да си един етаж по-нагоре и оттам да наблюдаваш света! След няколко седмици ще последват първите несигурни крачки.


Родителите ликуват от възторг, обаждат се на баби и дядовци, на лели и приятели, за да им съобщят сензацията, щракат с фотоапарата, за да документират първите опити на детето в прохождането.
Всъщност да се научиш да ходиш е най-естественото нещо на света. Всяко съвременно дете принадлежи към вида, чийто отличителен белег е ходенето на два крака. Това умение е дълбоко закодирано в генетичната програма на Homo sapiens и се осъществява повече или по-малко автоматично. Щом се научи да поставя краката си един пред друг, детето върви като от само себе си, така както птиците махат с криле или рибите движат перките си.

От четири на два крака
В миналото се е смятало, че по пътя си към изправеното ходене всеки човек е изминавал още веднъж пътя на еволюцията от амфибията до най-висшето създание. Това се е наричало основно биогенетично правило. Ако то не беше останало в миналото, можеха да се направят вълнуващи паралели – детето отначало е водно същество, което плува в корема на майката. След раждането то започва да диша с белите си дробове. Омаломощено от земното притегляне, то може само да маха с ръце и с крака. Постепенно обаче тренира мускулите си. С непрекъснати упражнения и опитване се учи да се обръща, да сяда, да пълзи. При това в мозъка му зреят сивите клетки, които се свързват, и нервните пътища се увеличават. Така детето постига контрол над тялото си и полека-лека се научава да ходи изправено.
Днес учените разгорещено дискутират защо предците ни са се развили преди шест до осем милиона години от четирикраки в двукраки. Съществуват много теории, някои от които са повече, други по-малко достоверни. Постигнато е съгласие, че тогава условията на околната среда са се променили. Гъстите гори са намалели, тревните площи са се разширили. Дали по дългия път от хралупата за спане до мястото на лова двата крака са изразходвали по-малко енергия от четирите? Било ли е предимство за прародителите ни ръцете им да са свободни за ловенето на риба във водите на саваните?

Еволюция в съкратени срокове
Ясно е, че прапрародителите на човека са се нуждаели от милиони години, за да се научат да ходят изправени, докато здравото дете се справя с това в съкратени срокове. Най-пъргавите усвояват умението още на десет месеца, като се подпират на маминия крак, а по-ленивите – може би едва на 16 месеца. Дали детето ще започне рано или късно тези опити, няма нищо общо с това колко подвижно или интелигентно ще бъде.
Всяко дете има анатомичните и умствените заложби да се научи да пълзи, да ходи, да скача и родителите няма нужда да предприемат каквото и да е било. Първо трябва да се развият костите, мускулите, координацията. При това всяко движение е стъпало и упражнение за следващото.

Свобода за крачетата!
Най-добре е детето да се остави да изживее стремежа си към движение и да му се осигури нужното свободно пространство. И това трябва да става още от първия ден. Не е толкова сложно да предоставите на детето си оптимални условия за двигателното му развитие.
 Кърмачето се чувства най-добре, когато лежи по гръб. При това не в тесни приспособления за носене или в количката, а върху одеялото на пода. Там то разполага с достатъчно свобода да загребва с ръце, да рита с крака и да върти глава.
 По-голямото бебе не се нуждае от помощни средства, за да се научи да ходи. За да стои стабилно на двата си крака, то трябва да изучи нужните движения стъпка по стъпка – изправяне от странично положение, подпиране на ръце, изтласкване на дупето нагоре, балансиране, падане.
 Едногодишното дете се нуждае преди всичко от място за изследователските си разходки. Проходилката може да се използва само в краен случай! Само който може “да вършее” с маймунско темпо из жилището и да се подпира на масата при изправяне, натрупва достатъчно двигателен опит.
 Двегодишните не искат да седят постоянно в кошарката или в столчето за кола. Сигурно времето не ви достига, но опитайте да планирате всеки ден малка разходка пеш с детето. По пътя към магазина двегодишните могат да слизат и да се качват на бордюра. Полезно е и да се качвате заедно по стълбите без асансьор.
 Тригодишното дете обича да играе и да лудува с други деца. Добре е да се занимава с гимнастика за деца, с плуване или да прекарва един час всеки ден на детската площадка, за да има достатъчно движение в ежедневието си.
Може би тези препоръки ви се струват банални – те наистина са такива. Днес обаче много деца нямат тази свобода за движение. Вместо това те прекарват голяма част от времето в жилището, пред телевизора, под контрола на мама и татко. Много важно е и детето да прави това, което иска. Например да проучва жилището без забраните на мама или да се покатери на някое дърво без предупрежденията на татко, че може да падне. Само така с времето малчуганът може да се научи да тренира мускулите си, да координира движенията на ръцете и краката си, да пази равновесие.


Гимнастиката и плуването не са вълшебни средства – 1–2 часа седмично са много малко. Най-добрата тренировка е всеки ден детето да тича, да лудува, да се катери и да скача достатъчно.

Д-р Яна Станчева
педиатър