Житейският опит на малкото дете е минимален. Неговите възприятия се различават от възприятията на възрастните по пълнота и точност и са силно повлияни от емоциите му.
При 3–4-годишните деца въображението и фантазията са ярко изразени, докато логичното мислене и критичността са в началото на своето развитие. Затова децата лесно вярват на всичко, податливи са на всякакви внушения отвън. Нужно им е време, за да обогатят познанията си и да проникнат в истинската причина за събитията, които стават около тях. Да разберат действителния смисъл на онова, което виждат и чуват от разказите на възрастните, приказките и телевизията.


Малкото дете
възприема всичко буквално
То не е в състояние да улови преносния смисъл на казаното от големите. Детето се страхува от заплахата за наказание заради някакво свое провинение, например: “Ще ти откъсна главата!”, “Ще отрежем това пръстче, дето постоянно го смучеш!”... По същия начин се ужасява от казаното от майка му в пристъп на отчаяние: “Иде ми да взема един пистолет и да се гръмна...”, или нелепата шеговита фраза на някоя гостенка: “Докато спите, ще дойда и ще ви открадна хубавото дете.”
Забавни са интерпретациите на малките деца по повод на неясния за тях смисъл на много думи – те ги тълкуват и ги преобразуват според своите ограничени познания. Има някои любопитни примери.

Татковината е виното, дето го пие татко. Пижамата е наричана “мижама”, защото когато се облече в нея, детето трябва да легне, да затвори очи, т.е. да замижи. Вентилаторът е “въртилатор” – защото се върти. Подносът се казва така, защото се слага под носа.
Желани вещи – нарисувани или на снимки, изглеждат на детето достъпни. Развеселяват усилията на малко момиченце, което посяга с ръчичка да хване конеца на току-що нарисуван балон.
Доказателство за още незрелите детски възприятия е и неумението да се разпознават истински образи от изглеждащите по-необичайно, преобразените, маскираните. Едно 2–3-годишно дете може да преживее ужас от среща с човек в по-страховито облекло. Например жена с кожено палто и кожена шапка си е истинска баба Меца.
Характерно за детските представи и мислене през ранните години е, че
трудно се различава реалното от сънуваното
Момченце на 3 год. веднага след сън започва да търси шоколад около себе си – ядосва се, че някой го е скрил или пък му го е изял. След събуждане едно дете настоява: “Навън има кацнал самолет!” Налага се с баща му да излязат, за да проверят.
Друга особеност на ранното мислене е т.нар. анимизъм. Децата между 2 и 4 год. са склонни да приписват качествата и емоциите на същества около себе си на някои неодушевени предмети, с които влизат в контакт или пък ги наблюдават, да ги “оживяват” – т.е. и те имат душа, откъдето идва и терминът. Най-често това се отнася за обекти, които се движат. Момиченце на 3 ½ год. смята, че подареното му велосипедче също трябва да спи през нощта и сутрин с нежност се обръща към него: “Колелце, ти наспа ли се?” Детето се разстройва, когато вали дъжд, защото и велосипедчето ще стои затворено у дома. С времето детето разбира, че не може да третира домашните животни като неодушевените си играчки (да ги дърпа за опашката, да им бърка в окото...). Разбира обаче, че и предметите не са като живите същества. За да осъзнае по-добре разликата между тях и да изживее фазата на анимизма, ще му помогнат  обясненията на възрастните.
Интересни са наблюденията върху
вярата в популярния герой Дядо Коледа
Той дълго време владее емоционалния живот на детето. Бях изненадана, че старецът е напълно реална личност в представите дори на 10-годишно момче. Американски психолози са направили проучвания при деца на възраст от 4 до 8 години и са установили интересни факти. 85% от 4-годишните са били убедени, че този старец наистина съществува. На 8 години обаче процентът на вярващите намалява до 25. Психолозите са отчели, че има и една междинна група – на разколебаните. Те хем си мислят, че този мит е истина, хем нещо ги смущава и не ги убеждава (разпознали са в стареца дядо си, съседа, виждайки го как се преоблича...). Сред групата на 8-годишните вече половината определено се съмнявали. На всяко дете е бил задаван въпросът защо вярва в съществуването на Дядо Коледа. Когато се окажело, че то вече не вярва, го карали да обясни как е разкрило истината. Били интервюирани и родителите на децата, за да се разбере как те са подхранвали вярата на своето дете: чрез активно участие в подготовката на празника, като написват писма, купуват книжки, посветени на всички персонажи около Дядо Коледа, той е поканен у дома или пък детето е заведено на място, където го вижда и се среща с него...
Колкото по-малко е детето, толкова по-силно вярва в измислени положителни герои, особено ако получава от тях подаръци. С възрастовото съзряване, когато към 6-ата година ясно се очертава ролята на напредващото развитие на логичното мислене,
измислиците и митологичните герои
започват да се развенчават
Това не става едновременно при различните деца. От значение е дали детето е склонно да влага повече фантазия в игрите си, вживява ли се в сюжетите на прочетените приказки, има ли богато въображение и пр.
За подхранването на вярата в митовете съществен е и родителският принос. Много голям процент от интервюираните родители са изказали одобрението си да се поддържа вярата на детето в Дядо Коледа, защото тя му носела много радостни емоции. Освен това те ползвали стареца и като помощник във възпитанието – подаръци получават само добрите деца.
Светът, изпълнен с фантазии и измислици, е една нормална фаза от развитието на детето до 4–5-ата година. През това време то живее сред приказни герои – феи, джуджета, Карлсон... Те поддържат оптимизъм в детската душа. Това е до момента, когато детето постепенно започва да осъзнава истинската реалност благодарение на натрупващия се самостоятелен опит, на по-логичното и критично мислене. Докато обаче то достигне този нов етап, си помага с въображението за онова, което не може да си обясни, или когато силно желае нещо (“Аз набих големия батко!”). След като бе чуло някой от близките му да казва: “Нещо ме пробжда тук... ” и бе почувствало някаква болка, 3-годишно дете бе обявило пред родителите си: “Аз глътнах игла!”
Изниква един важен въпрос: кога детето говори измислици и кога наистина лъже? През предучилищната възраст такава граница не винаги може да бъде поставена. И все пак – понякога лъжите с умисъл започват да се множат. Има
някои основни мотиви
които карат детето да лъже.
 То се бои от наказание заради това, че е извършило пакост, водено от силно желание незабавно да постигне нещо.
 Не иска да огорчи мама и татко, като им каже истината, а и те няма да я одобрят (дразни се от по-малкото братче или сестриче, но уверява родителите си, че много го обича).
 Като не си признава за извършена лоша постъпка, се стреми да прехвърли вината на друг. То изключва от паметта си (ако е по-малко) или пък съвсем съзнателно спестява част от провинението си.
 Засегнато е самолюбието му, защото си дава сметка, че му липсват важни за връстниците му ценности – вещи, способности, успехи... Чрез измислици и самохвалство иска да се издигне в техните очи.
Всеки родител желае и полага усилия да възпита честност у своето дете. Искрено мечтае то да си завоюва добра позиция и уважение от страна на другите, докато расте и стане зрял човек. За да постигнете това, налага се да подхождате гъвкаво и много тактично, но и достатъчно твърдо, когато чувате неистини от устата на своето дете.
 Ако ви е ясно, че детето говори измислици, в които твърдо вярва, не му отправяйте осъдителни обвинения, че лъже, не го наказвайте за това. Опровергавайте твърденията му само с убедителни аргументи, например – големият батко е по-силен и той няма да се остави да бъде набит от по-малко дете (посочения случай).
 Когато нямате никакви съмнения за някое провинение, не задавайте завоалирани въпроси – така ще дадете възможност на детето да се измъква по-лесно и да не си признава вината. Вместо: “Парите ми в портмонето са с 10 лв. по-малко – защо ли?”, директно заявете: “Аз зная, че понякога вземаш пари от чантата ми. Жалко – мислех да ти купя нещо, което си харесваш...” Или: “Ти ми каза, че си намерил тази играчка, но аз срещнах Митко и той ми се оплака, че си му я откраднал!”
 Установили сте, че детето ви казва някаква лъжа, което ви разярява и е съвсем естествено да реагирате с бурно възмущение. Това обаче ще провокира отбранително поведение. По-добре се овладейте и спокойно и категорично кажете: “Аз обичам честните хора и държа винаги да чувам истината.” Децата на по-строгите родители, които ги наказват по-жестоко, са по-склонни да лъжат.
 Родители, които постоянно лъжат, дават силно заразителен пример на детето си. Често в някои семейства в заговора се въвлича и детето: “Няма да казваме на баща ти (майка ти), че си направил това... ”
Ако близките у дома не са нито прекалено опрощаващи, нито прилагат свръхстроги наказания и ако детето иска да се радва на тяхното одобрение и любов, то лесно ще разбере, че няма да постигне това чрез лъжи. 

Д-р Маргарита Поппандова
детски психоневролог