Аз съм Милена Хаджийска – Кари. През 1998 г. спечелих стипендия и заминах да продължа образованието си в Университета на Мериленд. Щом завърших, веднага започнах работа във Вашингтон.


Животът ми беше много напрегнат. Всеки ден пътувах по два часа в едната посока. Междувременно се омъжих за Удай, който е американски гражданин от индийски произход. За съжаление нямахме време за сватбено пътешествие. Чак след една година дойдохме в Хавай да изкараме пропуснатия меден месец. Толкова ни хареса, че не ни се връщаше обратно в бетонния град. Скоро след това и двамата напуснахме работа, продадохме жилището си и се установихме на остров Maуи, Хавай. Тук не можах да си намеря работа, а и много не бързах. Решихме да си почина, да се отдам на уиндсърфинг и туризъм

Почти година живях така – всеки ден на сърф, когато има вятър, а в тихо време карах ролкови кънки край брега (тук това е много разпространен спорт).
Съпругът ми, като американски гражданин, веднага си намери работа – стана ръководител на отдел в Американския център за катастрофи, който се намира тук, на Мауи. (Сред задачите на този център са да получава и да обобщава данните от земетресенията в Тихия океан и да предупреждава тихоокеанските страни за цунами.) Моите спестени пари обаче свършиха и трябваше да прекратя почивката си. Успях да си намеря работа като инженер в телекомуникационна фирма, но на другия остров – Оаху, в Хонолулу, на половин час със самолет. Наложи се да прекарвам цяла седмица на квартира и се прибирах у дома за уикенда. Започнах да се тревожа, че в семейния ми живот се появява отчуждение. Тогава с Удай решихме да си имаме дете. У мен желанието се беше появило по-рано, когато бях в школата по сърфинг. Там имаше съвсем малки деца, които бяха толкова сладки. Аз си мечтаех за мое дете, с което да ходим заедно на сърфинг.

Често мислех, че забременяването на моята възраст (35 години) няма да е никак лесно. Бях чела, че след дълги години пазене може да има и дълго чакане – 1–2 години, а и повече. Бяхме вече готови за дългото чакане. Това така дълбоко ни беше внушено, че когато още първия месец забременях, съпругът ми възкликна: “Не може да е толкова лесно!”
И даже малко се дразнеше, защото аз прекарвах повечето време далеч от него – на другия остров.
Щом забременях, трябваше да се примиря с мисълта, че поради честите пътувания със самолет на определен етап от бременността ще се наложи да напусна работа. Казах на шефа си и му предложих или да работя вкъщи, или да напусна. Той се съгласи да работя вкъщи. Когато дойде време да напусна офиса в Хонолулу, ми беше мъчно, че колегите нищо не направиха за моето изпращане. По същото време с работната ми група имахме планирано посещение на ресторант. Когато влязох в ресторанта, видях розови покривки и балони, натрупани на една маса. Беше голяма изненада за мен.
Другият повод да ходим на ресторант е бил измислен. Това празненство е било специално за мен – т.нар. “бейби-шоу”. Най-чудно ми беше, че всичко бе организирано по инициатива на един колега от японски произход, с когото бяхме се поскарали.
От 28-ата седмица се прибрах у дома и си работех спокойно вкъщи, свързвайки се чрез интернет с офиса на фирмата. Знаех, че е хубаво през бременността да си активен. Бях чела за специализирани курсове по йога за бременни и за това колко са полезни за избягване на дискомфорта и за по-леко раждане. Видях обява “Йога за бременни жени”.
Тръгнах на курс. Учителката беше отскоро на острова и аз бях единствената й ученичка. Тя беше американка, по специалност антрополог. Дипломната й работа била проучване как жените от различни народи и различни култури се подготвят за раждането. (Например при започване на родилните болки африканките се събирали в кръг около бременната – с тропане и танцуване те помагали за облекчаване на процеса.) Според тази преподавателка съседският ни кючек – танц, при който се въртят тазът и коремът, е древна форма на подготовка на жените за раждане. Учителката обаче ме предупреди, че тези движения не бива да се изпълняват без инструктор, защото в някои случаи могат да предизвикат преждевременно раждане.
Ходех един път седмично на курс но си бях поставила за цел вкъщи сама да изпълнявам показаните от инструкторката упражнения.
Терминът ми беше определен за 8 май. През последната седмица се чувствах тежка – спрях да ходя на курс и очаквах с нетърпение раждането. Един ден се разхождах и случайно срещнах инструкторката си. Оплаках й се, че нямам никакви признаци, че скоро ще родя и се страхувам от преносване. Тя ми каза: “Когато решиш, че вече искаш да раждаш, нали знаеш кои упражнения (които иначе си избягвала) да правиш, започваш ги...” Това обаче не ми се наложи, защото същата вечер започнаха контракциите. Не ги чувствах така, както бяха описани в книгата, която имах. Там пишеше, че болките при ефективните са в гърба, а при фалшивите – в корема. Моите контракции бяха изцяло в долната част на корема и аз мислех, че те не са родилните. Казах на Удай да си ляга, че още няма нищо, но си взех часовник, за да следя през какви интервали са контракциите. Много се обърках, защото те не бяха през равни интервали, както пише в книгите – значи не са родилните. Понякога след една контракция веднага започваше друга. (По-късно лекарите ми казаха, че това се случва и при други жени – една голяма и една малка контракция, “залепени” една с друга.) Болките обаче се засилваха. Два-три пъти решавах да събудя Удай и се отказвах. (Бях чула, че понякога такива като мен често ги връщат от клиниката, а аз не исках да ме върнат.) Най-накрая в 2 ч. реших, че независимо дали раждането започва, или не, искам да съм в болницата
В 2.30 ч. ме приеха и когато ме прегледаха, бяха много доволни. Оказа се, че имам 5 см разкритие – значи бях дошла съвсем навреме. На два монитора започнаха да проследяват сърдечните тонове на бебето и контракциите. Поставиха ми кислородна маска и система, постоянно следяха кръвното ми налягане. Не можех да се движа, бях като вързано животно. Не знаех как ще издържа така няколко часа. Но при следващия преглед се оказа, че имам 10-сантиметрово разкритие и напъните започнаха.
В 4 ч. 12 мин се роди Таня Акушерката ми каза, че за 20-годишния си стаж не е виждала такова бързо раждане на първо дете. Обадих се на учителката по йога и й казах, че нейната подготовка много ми е помогнала, че методиката й действа...
На другия ден ни изписаха. Решихме да кръстим детето си Таня Валентина. Таня – защото според индийските астрологически изчисления най-благоприятно е името на момиче, родено на 7 май 2006 г. и в този час, да започва с “Та”, а Валентина, защото се оженихме на Свети Валентин.
Чакам с нетърпение моята Таня да порасне, за да я водя на плажа и да я кача на сърфа, както онези малки сладурчета, които видях в школата по сърфинг.

Ако сте родили или отглеждате детето си в чужбина, пишете ни!