Първи думи
Гукане, звучен смях, неясни срички, придружени от много балончета от устата и изрази на задоволство върху лицето на дъщеря ми – това бяха предвестниците на първата думичка. Чаках я с нетърпение и без илюзии – едва ли щеше да е „мама“. Според повечето майки „ба-ба“ и „та-та“ са много по-лесни за произнасяне от бебетата. Рая обаче успя да ме изненада с първата й съвсем целенасочено използвана дума – „Дай!“. След няколко колебливи опита в гласа на дъщеря ми се появи настойчивост, а протегнатите й ръчички към желана играчка или предмет не оставяха съмнение, че тя разбира какво казва.



Само след две седмици забелязах, че Рая си „говори“ с кучето Ари. Едно звучно подвикване „Хей!“ е втората думичка на дъщеря ми – тъй като ленивата питбулка не й обръща особено внимание, а момиченцето ми става все по-общително, това обръщение има желания ефект.


Защо не иска да яде?
Започнах да въвеждам все повече храни в менюто на Рая – основно зеленчуци, плодове и каши, но постепенно и внимателно. Рая ги опитва с любопитство и въпреки че проявява предпочитания, обикновено изяжда предложените мънички порции. Но в средата на месеца, след така успешния старт на захранването, Рая ме хвърли в недоумение. Изведнъж започна да яде сякаш с отвращение, да изяжда само малка част от приготвените с много труд и желание пюрета. След като се усъмних в готварските си умения, накупих всички възможни марки пюрета – все пак хората, които ги приготвят, си разбират от работата. Но резултат в количествено отношение нямаше – Рая изяждаше едва една трета от порциите пюре, които само преди две седмици ядеше с такова желание. За да се справя с положението, се наложи да прибягна до хитрост – лъжичка зеленчуково пюре, покрита на върха  със сладко плодово пюре. Резултатът беше налице. Но как така дъщеря ми стана злояда само за няколко седмици?! Не можех да не си задам този въпрос и да не се запитам  не  сбърках ли някъде. След много догадки и консултации мистерията беше разбулена – на Рая й растат зъби и те са виновниците за това толкова типично поведение, което като неопитна майка не успях да разпозная.

Къде са зъбите?
Още след изписването ни от родилния дом забелязах една  бяла точка на долния венец на Рая. Първото ми предположение беше, че може да е мъничък възпален участък, но съвсем скоро точката изчезна и аз я забравих. Появи се пак през втория месец и този път след дълго взиране реших, че това е зъбче под венеца. Приятелки и баби реагираха със смях и шеги, но аз бях готова да се обзаложа, че именно там ще порасне първото зъбче на Рая. До началото на този седми месец бялото петънце се появяваше още няколко пъти, а лекарката на дъщеря ми потвърди подозренията ми. Съвсем скоро очакваме първото зъбче на Рая – с още по-голямо нетърпение заради проблемите с храненето.


Рецепти за сън
Вечер Рая заспива все по-трудно. С умиление и съжаление си спомням спокойното, с кръгли и розови бузи бебе, което се унасяше в прегръдката ми веднага след вечерното хранене. Нито работещият в стаята ни телевизор, нито недотам тихите й родители смущаваха нейния дълбок сън. Сега дъщеря ми си играе повече от час след къпането и кърменето, а присъствието на баща й, когото не е виждала цял ден, също я развеселява. Така често в 11 ч. вечерта имаме едно будно и превъзбудено бебе. Трудно ми е да приема, че Рая се лишава от първите и така важни за детския сън часове на нощта. Не искам и да я приуча да заспива само и след продължително приспиване в майчината прегръдка, от което съм уверена, че няма да иска да се откаже.

Заричах се да не правя...
Имах една поредица от на пръв поглед малки обещания, които си бях дала. Искрено си вярвах, че ще ги спазвам с упоритост и увереност, които сега ми се струват наивни и глупави. Спомням си и изрази като „Като станеш родител, ще видиш“, които са ми звучали без съдържание и като заплашително размахан пръст. Обещавах си, че дъщеря ми няма да гледа телевизия и ще направя всичко възможно да играя с нея хиляди игри, но няма да я виждам хипнотизирана от телевизионния екран. Обещавах си, че никога няма да й давам мобилен телефон, защото той не е играчка и може да навреди на дъщеря ми. Обещавах си, че когато Рая стане на шест месеца, ще я отделя в собствена стая, за да стане самостоятелна и да не спи с мама и татко до 16-ата си година.

За няколко месеца наруших всичките си обещания. Когато тенджерата ври на котлона, под мишницата ти има леген с непростряно пране и трябва да прибереш купища дрехи и играчки заради безопасността на семейството си:), не ти се струва чак такова прегрешение да подадеш мобилния на разплаканото бебе, което иска него и нищо друго. И през този месец не успях да се лиша от удоволствието да се събудя с лице към креватчето на дъщеря ми и да видя как тя, още сънена, но вече усмихната, ме гледа. И така от строг бъдещ родител с принципи за няколко месеца се превърнах в разнежена майка, която просто не знае как ще отпрати малката „пришълка“ от родителската спалня. Татко Цветан, със също с толкова омекнало сърце, ме подкрепя с логични аргументи – идва зима, става студено, не знаем дали ще можем да поддържаме подходяща температура в стаята на бебето...

Малки стъпки по пътя на прохождането
Рая вече повдига малкото си и лекичко телце и се опитва да се хване с ръчички за мрежата на кошарата. Тези първи опити ще й помогнат да се изправи. Когато се умори от упражненията, тя често сяда в креватчето си и започва да изучава света и от този нов за нея ъгъл.

Въпреки желанието си не мога да осигуря голям простор за пълзене на Рая. Ноември е и колкото и да се стараем да поддържаме топло вкъщи, под вратите се движи коварно студен въздух, подовете също излъчват хлад. Дебелите килими пък предизвикват у мен непреодолимо отвращение, като си помисля колко прах и акари се задържат в тях. До съвсем скоро всичко около дъщеря ми беше стерилно и толкова чисто, а дрехите й – старателно изгладени с ютия с пара. Трудно ми е да си представя прехода от чистото бебешко креватче към пода, но приемам, че и това е неизбежно.  

Равносметка
През прекрасния си седми месец Рая наддаде 400 грама и порасна с 2 сантиметра.

Въпреки тревогите ми около захранването, с кърмата дъщеря ми е успяла да постигне напълно нормалното за възрастта си развитие. Доколкото, разбира се, може да се вярва на кантара – вкъщи и в лекарския кабинет измерването вече е трудно и със съмнителен резултат. Рая  е много подвижна, постоянно размахва крачета и ръчички, а показанията на кантара варират от движенията й с цял килограм!

С татко Цветан сме изключително горди от приветливото и общително мъжко момиче на седем месеца! Рая винаги влиза спокойна в лекарския кабинет и има специално запазена усмивка за д-р Обретенова. Дори болезнените инжекции на ваксинациите я разстройват само за секунди и докато излизаме от кабинета, дъщеря ни вече отново е усмихната и с интерес гледа мишлето на слушалките на докторката.

Вечер Рая заспива все по-трудно. С умиление и съжаление си спомням спокойното, с кръгли и розови бузи бебе, което се унасяше в прегръдката ми веднага след вечерното хранене.