След като най-близката приятелка на Бистра М. ражда, отношенията между двете се променят. Бистра описва какво я притеснява и защо. Може би и вашата най-добра приятелка, която още не е родила дете, изпитва подобни чувства...

Чувствам се несигурна, когато ми даваш да държа бебето! Обичам да идвам у вас. Жилище, в което живее бебе, излъчва


някакво вълшебство
То е пъстро и оживено, там винаги някой говори или се смее. Седя на канапето и се наслаждавам на всичко това. До момента, в който ми подаваш да подържа бебето. Естествено, че ми харесва да наблюдавам как малкото момиченце рита и гука в креватчето. В същото време обаче намирам, че е твърде малко и уязвимо – особено когато го взема в ръцете си. Главата с пулсиращата фонтанела, миниатюрните пръстчета, шарещите наоколо очи – всичко това ме плаши. Ами ако бебето падне от ръцете ми? Или ако главата му се блъсне в ръба на шкафа? Какво ще стане, ако не се чувства добре при мен и започне да плаче? Не съм свикнала да се оправям с деца. В живота си не страдам от липса на самочувствие, на ръце с бебето обаче се превръщам в некъдърна бавачка.

Когато след няколко минути ти подавам обратно бебето, не го правя от бездушие. Не го отблъсквам. Нито теб. Дай ми време, трябва първо да свикна с това.

Престани да ме питаш непрекъснато
кога най-после ще имам дете!
Знам, че ми задаваш този въпрос с добри намерения. Вероятно си представяш как нашите деца ще играят заедно в парка, как ще посещават една и съща детска градина или ще прекарваме заедно с тях на палатки по морето и планините. Колко хубаво би било всичко това! Само че въпросът ти ме наранява. Ти знаеш колко искам да имам семейство. Знаеш и че досега не ми се е удала такава възможност. Преди година се разделих с приятеля си, с него можех да си представя това. Не винаги нещата се подреждат така, както бихме искали.
Старая се да не мисля за това, но когато ме питаш, сърцето отново ме заболява. Копнежът ми расте, но и паниката, че може би не ми е отредено да имам семейство, ме съсипва. Не искам да си го представям и се ядосвам. Навиквам те и крещя, че семейството не е всичко на този свят. Че съм щастлива, че съм сама и мога да правя каквото си искам. Не съм принудена да се съобразявам с времето за кърмене и за сън, мога да отида на кино или да изкарам краткотраен флирт. Но всичко това е

само половината истина
С удоволствие бих прекарала пак някоя вечер само с теб!
Когато беше бременна, се кълнеше, че няма да си като другите майки. Имахме намерение поне веднъж в седмицата да ходим на ресторант, да пийнем чаша вино и да оглеждаме и да коментираме мъжете на бара.

Сега всичко е различно. Когато говорим по телефона, след три минути твоето бебе ни прекъсва, защото е гладно или скучае. Трябва да бъде подсушено или нахранено. Понякога не знам дали говориш с мен, или с него.

В най-добрия случай с теб се виждаме един път месечно. Дори тогава постоянно си гледаш часовника и не се концентрираш върху разговора ни.

Имам чувството, че вече нямам място в твоя живот. Знам, че това е несправедливо. Бебето се нуждае от цялото внимание на мама. Няма как да го оставиш, за да тръгнеш на кафе с най-добрата си приятелка. Въпреки това понякога се чувствам ужасно самотна. Защо изведнъж всичко при теб се завъртя само около детето ти? Защо не ме попиташ как се чувствам? Нищо ли не означава дългогодишното ни приятелство? Бих дала всичко, за да прекарам отново някоя вечер с теб, както преди. Без бебето в количката и най-вече без бебето в главата ти!

След раждането като че ли някакъв лост се превключи в теб. Намираш за особено симпатично, когато малката пръцка или се оригва. Смееш се, когато те залива с повърната кърма или те напишква при смяна на пелените. Вероятно това се нарича майчина любов. Природата я е организирала перфектно. Само че природата не е помислила за другите. Не ме интересува дали бебето ти има газове или диария. Не ми харесва да наблюдавам как бършеш дупето му и малко ме е гнус, когато лигите му капят върху масата. Не искам да разговарям на тази тема.

Интересуват ме други теми
– например концертът на Депеш мод, който посетих, или чудесният филм, който гледах снощи. Дали някога отново ще имаме общи теми? Надявам се!

Не очаквай съчувствие от мен!
Разбирам, че семейният живот има и недостатъци. Нямаш вече време за себе си, едва намираш минути за един душ. Оплакваш се, че от месеци с таткото не сте правили секс и че нямате пари да заминете в отпуска. Понякога дори казваш, че би искала да си на моето място. При това забравяш, че и аз имам своите проблеми. Шефът ми ме тормози и също не правя секс. Не намирам с кого да пътувам през отпуската и смятам, че данъците ми са твърде високи. Така че не очаквай непрекъснато да ти съчувствам.

Вероятно и двете мрънкаме – всяка от своята “камбанария”. А всъщност никоя от нас няма право да се оплаква. Може би ще успеем да проявим малко повече разбиране една към друга! Нужно ни е само още време...