Едно от първите ми дежурства в току-що ремонтираното АГ отделение на II МБАЛ. В среднощния час симпатична млада жена ми шепне: “Сега, когато очаквам второ дете, има ли някакви помощи за такива като мен? Аз и мъжът ми сме от Дом. Знаете ли какво е Дом?! Там ни изоставиха нашите майки. Имахме покрив до 18 години, а след това никой не го е еня къде и как ще живеем. Нищо, нищичко си нямахме, когато плахо пристъпвахме към живота навън. Забременях преди сключването на брак с бъдещия ми съпруг. Написахме молба до висша инстанция, за да помолим да ни осигурят общинско жилище. Но секретарката скъса писмото пред очите ни с думите: “Това нас въобще не ни интересува.”

В момента плащаме непосилно висок наем, а ще трябва да се преместим в по-голямо жилище, след като Новият живот отново ни ощастливи. Ние, сираците и изоставените деца, сме дълбоко разочаровани от държавата. Никой не се вълнува от нашата съдба, няма милост! Докато растяхме, на табелата пред сградата, която обитавахме, пишеше “Възпитателен дом”, но “възпитателите” не ни научиха на нищо за живота, а нали това е възпитанието – да се научи детето да живее правилно, плодотворно? Знаеха само: “Написа ли си домашното?” Всичките им педагогически умения се свеждаха до написване на отсъствия в дневника и до трепетното очакване на деня за получаване на заплатата. Никой никога не ни даде дори и мъничка частица обич или нежност!”

Майки, които подписвате декларации за отказване от децата си, спомнете си, че връзката между майката и детето е свещена. Вие сте определени от Бог за духовни наставници на отрочетата си. Помислете, почувствайте болката в душата на бъдеща майка, лишена от майка. Мъката и разочарованието притиснаха и мен. Да, веднага отправих молитва към Бога, но не е ли по-добре да помолим човека да помогне. “Човек звучи гордо!”, пише Максим Горки. Тази дума би звучала гордо, ако поне един от имащите власт в нашата страна се погрижи на първо място за децата, изоставени от най-святото – майката, а после да помисли и за други житейски проблеми. Няма нищо по-важно от ближния в нужда.

Човек не звучи гордо в момента, но силно вярвам, че някой ще се заинтересува от страдащите и разочаровани млади хора, ще им помогне, за да могат и те като всички останали да са щастливи през деветте месеца в очакване на рожбата си. Чувам в душата си телефонен звън и топъл загрижен глас: “Къде е огорченото семейство, за да му даря това, което никога досега не е получавало – дом, малко нежност и любов…”