В нашето съвремие има учени, които са посвещавали дългогодишни усилия в опита си да разгадаят тайната на душата – тази „безтелесна субстанция”. Вследствие на тези опити са възникнали и различни хипотези, например, че душата тежи… 21 грама.


Като че ли сме склонни да се съгласим, че при смъртта някаква сила, която наричаме душа, напуска тялото. Но кога, точно в кой момент същата тази душа се въплътява и бележи началото на ново човешко същество, е трудно да се определи. Според християнското разбиране това се случва още в момента на зачеването и точно тук идва сблъсъкът на християнския светоглед с позицията на защитниците на аборта.

Поддръжниците на аборта, утвърждаващи правото на жената да разполага със собственото си тяло, и от друга страна, защитниците на идеята, че решението за аборт е избор, засягащ два отделни живота, не спират да спорят дали в началния период на бременността плодът вече е човешко същество, или не.
Всъщност ясен отговор на тази дилема според християнската визия дава още през ІІІ век големият теолог на ранната църква Тертулиан: „Това, което ще стане човек, вече е човек, както всеки плод вече се съдържа в семето.”* Затова според него е все едно дали изтръгваш душата от тялото, или не допускаш тя да го оживотвори! Тертулиан ясно заявява позицията, че не е толкова важно да се уточни дали чрез аборта се слага край на вече завършено човешко същество, но със сигурност се прекъсва потенциален човешки живот, а това само по себе си не е факт, който с лека ръка можем да подминем, или е избор без всякакви духовни последствия.

Някои православни духовници съветват жената, която е направила аборт, да даде мислено, в сърцето си, име на нероденото дете, за да може по този начин с по-голяма сила да отправя молитви към Бога за прошка, че не е дала шанс на една душа да се роди. От тази молитва се нуждае и бащата, тъй като, както казва свети Йоан Златоуст, не само жената, но и мъжът, който евентуално я е подтикнал към аборт, носи вина за стореното. Тук светецът визира по-конкретно онези мъже, които след изневяра подтикват заченалата от тях жена да премахне плода.
„Името е надежда за майката”, казва митрополит Антоний Сурожки и добавя: „…защото пред Бога всяко заченато същество е живо същество, което е било лишено от живот… Молитвата е утеха, а резултат от покаянието е съзнанието, че човек никога повече няма да направи това нещо.”**
Митрополит Антоний е от малцината висши православни духовници (до кончината си през 2003 г. той е митрополит на Руската православна църква за Западна Европа), който има медицинско образование. Той е и един от съвременните богослови, които отчитат новите моменти, свързани с въпросите на зачатието и аборта, като пренаталната диагностика, противозачатъчните средства, ин витро оплождането и т.н. По този повод казва: „Когато се появява ново знание, ново разбиране, не се налага да се променят каноните, а да се замислим над това в каква степен и в каква пълнота можем да ги приложим…” Така например във връзка с пренаталната диагностика митрополит Антоний заявява: „Мисля, че има случаи, когато е по-добре детето да не се роди, отколкото да се роди страшно увредено физически или психически. Докато още е съвсем мъничко, увреждането е едва забележимо, но този човек расте, става на 20, на 30 и на още толкова години и в течение на целия си живот няма да види нищо друго освен физическо или психично страдание. Имаме ли право за осъждаме някого на десетилетия страдание само защото искаме това дете да се роди и да бъде „мой син” или „моя дъщеря”… Виждал съм какво се случва в резултат на това с психиката на майките и на бащите му и какво става с взаимоотношенията им.”
От една страна, за вярващия човек е налице фактът, че по необясними причини е допуснато зачеването на човек, предварително обречен на невъобразимо страдание. Християнинът би следвало да „понесе кръста си” и от своя страна да остави детето „да понесе своя кръст”. Но не всеки има силата да удържи тази титанична тежест на плещите си. Затова и отец Антоний се отнася с разбиране към онези семейства, които с цялата отговорност на решението си избират аборта пред страховитата реалност да дадат живот на човешко същество, обречено на страдания.
Явно християнството не повежда тотална и сляпа война срещу аборта. То достатъчно ясно отчита налагането на аборта по медицински причини и свързаните с това индивидуални специфики на всеки отделен случай.
Това, срещу което най-вече се изправя християнството, е все по-явно открояващата се тенденция абортът да бъде приеман като вид противозачатъчно хапче. А иначе доста съвременни православни богослови се отнасят толерантно към новите противозачатъчни средства с уточнението, че са приемливи единствено тези, които нямат абортивно действие.
Не законът на буквата, а законът на личната съвест е по-важен. Затова и християнството не спира да напомня, че въпреки често отчайващите житейски обстоятелства, всеки избор „за” раждането на нов живот претворява чрез нова надежда света.

Сандра Керелезова

*Из „Апология на християнството”, Квинт Септимий Флоренс Тертулиан

**Използваните цитати са от интервю с митрополит Антоний Сурожки, превод Полина Спирова, Интернет сайт „Двери на Православието”.