Денят беше 7 юли (2004 г.), едва 8 ч. сутринта. Стиснал здраво ръката на жена си, като че ли някъде отдалеч чух гласа на доктора: “А сега нека таткото да пререже пъпната връв!”
Два дни по-рано. 5 юли – прекрасен ден! Днес с Марта имахме годишнина от сватбата с Марта Какво по-хубаво от това да прекараш деня край морето. Терминът още е далеч (определен е за 26 юли) и няма от какво да се притесняваме. Двамата сме луди по подводните спортове и само мисълта за прекрасната вечеря от морски деликатеси, раци и миди, които сами ще наловим, вече правеше деня ни страхотен. Вечерта беше очарователна. Спомнихме си всичко хубаво от изминалата година, свещите догаряха и пламъците палаво играеха по чашите с вино. Шегувахме се, гледайки раците в чиниите, че какво ли ще е, както чакаме Лъвче, бебето да излезе едно малко Раче, което като нас страстно обича морето. Явно предизвикахме съдбата…
![](https://9meseca.bg/assets/images/posts/1721895808download(5).jpg)
9 месеца препоръчва
PrimLife Ferro Energy
На следващата сутрин Марти се приближи бавно към мен и ми каза с лека усмивка, че са й изтекли водите. Набрах набързо два телефона в клиниката, за да се уверя, че става действително въпрос за раждане и няма грешка. Оттам го потвърдиха. Спогледахме се, целунахме се и започнахме да се приготвяме. Чантата отдавна беше готова и трябваше само да я вземем. Учудих се, че и двамата бяхме абсолютно спокойни. Марти се шегуваше и звънко се смееше – така, както само тя умее. Бяхме взели решение
и аз да присъствам на раждането
и след като се приготвихме, излях една огромна чаша с вода през прага на вратата и се отправихме към клиниката.
Както се казва обаче, “хубавите неща не стават бързо”. Оказа, че разкритието още е съвсем малко, имаше и неизтекла околоплодна вода и трябваше да се заредим с много търпение. Приеха Марти в клиниката. Лекарите ми обещаха, че като дойде времето, ще ми се обадят. Върнах се обратно вкъщи. Останах сам. Мислех само за Марти, за това, че в момента, когато съм й най-нужен, нямам възможност да й помогна. Час, два, три, десет, цяла вечност... В 4 ч. сутринта на 7 юли телефонът иззвъня. Времето за мен беше дошло. Колата летеше през заспалата Варна, а светлините на рекламите проблясваха в уморените ми очи. В клиниката беше толкова тихо. Стъпките ми отекваха по коридора, а аз се чудех дали шумът идва от моите стъпки, или от сърцето ми, което биеше до скъсване. Ето я и нея – Марта. Боже, толкова бе уморена! Трудно спрях порива си да я взема в обятията си и силно да я прегърна (само това й липсваше, толкова я болеше). В момента, в който допряхме ръцете си, лицето й се успокои. Обзе я спокойствие. Отново сме заедно, а това означава само едно –
ще се преборим!
Дежурният лекар включи системата. Болките започнаха да се усилват. Можех да вдъхвам на Марти само свежест, вяра и кураж – да не се предава. И така час, два, три… Започна да се развиделява. Болките ставаха все по-силни. В стаята отекваха силно ударите на сърцето на бебчо, които идваха от включения апарат. Моментът дойде. При нас влезе и акушерката Златкова и с глас, колкото властен, толкова и майчински грижовен, изкомандва: “Напъвай!”…
След малко се преместихме в родилната зала. Дойде и доктор Скочев – шефът на родилното отделение, и
раждането започна
Напъните станаха много силни. Очите ми се пълнеха със сълзи, като гледах с какъв хъс и любов Марта раждаше Новия живот. Нов напън и нов, и нов... Главичката се показа, след това излязоха и раменцата, а след тях се роди и Елин-Александър. Положиха го на корема на мама и тогава видях най-щастливото лице на този свят. Сълзи на радост. Марти сияеше! Стиснал здраво ръката на жена си, като че ли някъде отдалече чух гласа на доктора: “А сега, нека таткото да пререже пъпната връв!” Погледнах първо надолу и видях очите на жена ми, изпълнени с любов, щастие и... облекчение – “Нима всичко свърши?!” Пристъпих бавно напред и поех ножицата от ръката на акушерката, която само преди минута помогна на първата глътка въздух на нашия син, протегнах се и прерязах пъпната връв. Вече не бях същият!
Ако любовта можеше да се материализира, тя би била едни мънички крачета и ръчички! Ако любовта можеше да се материализира, тя би била сълзите от щастие на току-що родила жена! Ако любовта можеше да се материализира, тя би била болката, която изпитва жената в желанието си да дари живот и да направи щастлив един мъж!
Не ми остава нищо друго освен да се поклоня вам – настоящи и бъдещи Майки. Ако всеки мъж присъства на раждането на детето си, светът би бил по-добър!
С тежка и уморена походка излязох от родилната зала. Спрях се, обърнах се и видях през вратата как Марти е гушнала нашия син. От този миг умората ми изчезна и свежа струя нахлу в кръвта ми. Усмихнах се и бодро закрачих към дома с мисълта за любимите си и със сърце, изпълнено с нежност и любов. Родилният дом остана далеч зад гърба ми...