След като разбрахме, че съм бременна, със съпруга ми бяхме на 12-ото небе (да кажа, че бяхме на седмото е просто малко). Чакахме това бебе две години, но си заслужаваше! В момента, в който му показах заветните две чертички на теста за бременност, сякаш станахме едно цяло. Щяхме да имаме бебе! Да станем родители! Той се грижеше за мен, но не както човек се грижи за нещо чупливо, а както се грижи за нещо ценно и свято. Беше близо до мен физически и душевно. С търпение и усмивка изслушваше тирадите ми – кога породени от щастие, кога от притеснение. Нито веднъж не се издаде, че има свои тревоги. Даваше ми сила да вярвам, че всичко с бебето ще е наред.


Бъдещият татко идваше при всяка възможност с мен на консултация, за да се срещне с дъщеря си (бях сигурна, че ще е момиче). С вълнение показваше на всеки снимката от ехографа. Стараеше се да се чувствам комфортно въпреки огромния ми корем, ритащото бебе и многото килограми.

Той беше в двора на болницата, когато аз в операционната давах живот на дъщеря ни. Усещах присъствието му, въпреки че не беше до мен. Исках първи да види и да целуне своята плът и кръв.
Докато ние двете бяхме в болницата, той изчисти къщата, купи всичко, което не успяхме заедно да вземем преди това, и подреди стаята на нашата дъщеря. Когато се прибрахме, той дежуреше до леглото й, ставаше нощем, за да я храни, гушка и преоблича. Правеше всичко, което трябва, за да се чувстват двете му момичета добре. И до ден-днешен е така. Грижи се за нас всеотдайно и се справя невероятно.